Можеше спокойно да си живее на Запад, но не искаше

Можеше да влезе при всеки демократичен лидер на планетата и никой нямаше да откаже да го приеме

Сравнително слабо позната е историята на един от най-великите римски пълководци - Велизарий. Дълги години Велизарий е в основата на военните победи на император Юстиниан I, който полага сериозни усилия да върне славата на Римската империя. Източната Римска империя е между Сцила и Харибда притисната между персийските набези на Изток и варварските постъпления на Запад. Единствено военният гений на Велизарий спасява неколкократно западната цивилизация. Отблъснати са персите, вандалите са разгромени в Северна Африка, дори Рим бива освободен от готите.

Както умело разказва Райън Холидей в неговия световен бестселър “Твоето его е врагът”, мислите ли, че Велизарий бива почетен за своите огромни заслуги към Източната Римска империя? Не. Далеч не. Мнителният Юстиниан не просто не обсипва Велизарий с полагащите му се почести, а точно обратното. През целия му живот на Велизарий е гледано с подозрение и недоверие. Огромната му популярност сред армията и населението го прави потенциално опасен претендент за трона.

Въпреки че никога не е давал повод да се смята, че той има претенции към властта, той винаги е бил третиран като огромна потенциална опасност. Дори това, че спасява трона от най-големия бунт в историята на Константинопол, не му помага. Макар да е имал възможност няколко пъти да поеме реална власт в ръцете си, той никога не го прави.

За “награда” легендата твърди, че в края на живота си дори е бил ослепен от императора, имуществото му е било конфискувано, а той е бил сведен до просяк, който трябва да разчита на милостиня, за да се храни. И като за капак името му е загубено из прахоляка на историята и дори не се помнят огромните заслуги на този военен гений.

Въпреки това обаче в нито един момент от живота си няма нито едно сведение, което да подсказва, че Велизарий някога се е оплакал от несправедливостта, на която е подложен. Той е войник и като такъв е правил това, което му е работата - воювал е в името на императора. Няма никакво значение за Велизарий, че императорът и неговото обкръжение са били настроени срещу него. Той просто си върши работата и единственият му “грях” е, че не се е интересувал от дворцовите интриги и крамоли. Велизарий просто е правил онова, което е редно, а не онова, което е лесно. И няма никакво значение, че постиженията му не са получили външна верификация, няма значение и че историята го е полузабравила. За хора като Велизарий нищо от това няма значение. Защото той е герой. За един герой няма значение нищо друго, освен това да прави правилното. Кой какво мисли по въпроса, какво ще кажат хората или историята е ирелевантно. Правилното си е правилно, неправилното си е неправилно. Толкоз.

Алексей Навални можеше да си живее на Запад. Разполагаше с влияние, гласът му се чуваше. Документалният филм за него дори получи “Оскар”, такова е влиянието му в културния и политически дискурс. Свободният свят приветстваше Навални и той можеше да бъде много полезен за държавата и общността си, ако си живееше на Запад и критикуваше примитивния евразийски режим на Москва от разстояние. Щеше да е сред живите, да се радва на семейството си, но и щеше да има пряка възможност да натиска путинския режим отвън и да подпомага крехката опозиция в страната. Навални можеше да влезе при всеки демократичен лидер на планетата и никой нямаше да откаже да го приеме. Въобще, ако Навални си беше останал в цивилизацията, щеше да извлече само позитиви. Щеше да има един-единствен негатив - нямаше да е правилно. Като всеки човек, който обича родината си, Навални реши, че ще постъпи правилно. Ясно съзнавайки смъртната присъда, която го очаква. Нямайте никакви съмнения - той не е очаквал да излезе жив от каторгите на путинския режим. Но това няма и значение. Защото героите не се интересуват от последиците, които ще има за тях, не ги вълнува полезността или успешността на едно или друго начинание. Вълнува ги само едно - кое е правилно и кое не.

Ако Навални си беше останал на свобода, той щеше да извлече само изгоди, а сигурно и държавата му можеше да е по-добре. Режимът щеше да има поне един опонент, пък бил и той в изгнание. Но нищо от това нямаше да е правилно. Ако Навални беше останал на Запад, руската пропаганда щеше да го сведе до предател. Щеше да отреже корена на съпротивителните сили в руското общество, които макар и тихо все още не са съгласни със случващото се в родината им.

На практика оставането на Навални извън Русия щеше да е значителен удар върху легитимността на всяка опозиция на режима, защото щеше да се използва безжалостно от Кремъл. И най-вече - нямаше да е правилно. Навални го казва в прав текст - не може той да е несъгласен със случващото се в страната му и да не се върне в опит да го поправи. Каквото ще да му коства, в случая дори и живота. Това е правилното. Това е редното. Това е моралната позиция, която може да има един герой.

С убийството на Навални, неговата кауза става само по-силна. Защото това убийство, да, подчертавам дебело, убийство, е ултимативният знак за кръвожадността на путинския режим. Примитивният авторитарен строй на Москва уби Навални, за да може просто да демонстрира на света, че не му пука за свободата, правдата или закона. Казват някои русофилски гласове да сме изчакали заключението на властите. Ама, моля ви се, какви власти, какво заключение! Експертизи и правов ред има само в свободна демократична държава с републиканско управление. В един кроманьонски авторитарен режим няма никакво значение официалното заключение, защото то няма нито един елемент на безпристрастност и обективност. Накрая ще се окаже, че Навални се е подхлъзнал и е паднал, чупейки си всички ребра и кости. Или се е самоотровил в зандана, а? Нека не си говорим глупости, много моля.

Ясно е какво се случи. Ясно е и защо се случи. Но, както можем да извлечем от примера на Велизарий, какво от това? Какво като Навални го няма, а Путин е още тук? Какво като Навални бе убит, а режимът в Москва се очаква да подпечата поредната си “изборна” победа в едни напълно безмислени избори? Нищо от това няма значение. Единственото, което има значение е, че Навални постъпи правилно, а Путин постъпва лесно. Единият прави нужното, другият прави онова, което егото му диктува. В крайна сметка единият умира като герой, докато другият живее като страхливец. Чий живот е по-стойностен? Чий принципи са достойни за уважение и чия безпринципност е достойна за презрение?