Ако погледнем в исторически план, винаги, когато сме имали цел, сме вървели напред

Най-трудният живот не е бедният живот. Не е дори, непременно, тъжният живот или дори болният живот. И в бедността, и в тъгата, и в болестта може да има и добро, и лесно за душата. Като си беден, може да ти е леко, когато намираш радост в безценните, макар и безплатни, неща като семейно огнище или бурна любов. Тъгата също има магнетична сила - нито едно велико произведение на изкуството не е създадено от човек, непознал тъгата. Понякога инфантилното щастие може да е по-нещастно и от най-дълбоката меланхолия. Болестта пък, както всяко друго голямо препятствие пред човека, е инструмент за каляване на духа. Болестта е като див звяр, който може да те победи, но ако му надделееш, ще излезеш от битката по-силен.

Не ме разбирайте погрешно - във всичко гореизброено има трудност. Трудността сама по себе си не е проблем - животът не просто е нормално да е труден, той е задължително да е труден. Нищо хубаво не идва лесничко и безгрижничко. Всичко, което си струва, изисква усилия. Във филма „Матрицата“ имаше интересно поп обяснение - в първите версии на матрицата роботите са направили всички хора безгрижни и животът им - лесен. Съответно в тези безгрижни матрици хората са били най-нещастни и са измирали като мухи. С времето роботите направили матрицата като живота - със своите върхове и спадове. В този ред на мисли въпросът не е дали нещо е трудно или лесно. Въпросът е кое е онова най-трудно положение, от което е най-тежко да се излезе. Кой е онзи звяр, който най-трудно можем да победим?

Сигурно на този въпрос може да има десетки различни възможни отговори. За мен най-големият проблем е липсата на цел. Безпътицата е проблем, защото при нея не просто няма тревоги и геройство с тяхното преодоляване, но при безпътицата просто няма... нищо. Тя е едно глухо безвремие, една абсурдна в своята тежест безтегловност. Когато човек е без цел и посока, той е все едно умрял. Само че умрелите може и да живеят в нечия памет, но безцелните не живеят никъде, дори в собствения си живот. Всяка цел, която те изгражда и подобрява е цел, която ти дава посока и хоризонт. Но без цел, без стремеж, човек не живее, той съществува. Прасето в кочината няма цели. Кокошката в курника - също.

Ще каже някой, че това е преувеличение - какво като няма цел някой човек или дори общество. Да сме живи и здрави, нали така? Не. Не така. По думите на Бодлер най-големият трик на дявола бе да убеди хората, че не съществува. Това, че нещо не изглежда като голям проблем, не го прави малък такъв. И тук не говорим само за отделния индивид. Говорим за цели общества. Например българското такова. В България имаме много проблеми - бедни сме спрямо останалите в развития свят, от който сме част, болни сме, мрачни сме. Но това, за мен, не е ключовият проблем. Най-голямото ни препятствие днес е липсата на път и посока. Всичко друго се оправя, но това е трудно за решаване уравнение. Днес, реално, страната ни не живее, не просперира. Тя съществува. А на съществуването големият проблем е, че е лесно обратим процес. Ако просто съществуваш, вместо да се развиваш и просперираш, то е много лесно да спреш да съществуваш въобще. Non progredi est regredi, казват римляните - ако не напредваш, значи изоставаш.

Ако погледнем в исторически план, винаги, когато сме имали цел, сме вървели напреди. Под робството великите ни будители и възрожденци са формулирали цел - борба за освобождение. Борили са се, включително с цената на живота си, за постигането на тази цел. И са я постигнали, поради което ни има и нас с вас днес. След Освобождението големите политически фигури на времето си са формулирали другата голяма цел - национално обединение. И са успели в голяма степен - Съединението е факт. После събирането на Източна Румелия и Княжество България следва Независимостта. След нея губим посоката си. Изчезва целта. Започват серия от преврати, глупави дрязги, грешни войни на грешни страни.

После идва инспирираната отвън социалистическа революция, която потапя страната в мрака на авторитаризма. Но дори и комунистите успяват да подигнат някакви цели, макар и технически, но все пак важни - индустриализиране на страната, например, или изкореняването на неграмотността. Но потапянето на страната под булото на авторитарната власт води до формулирането на новата голяма цел - демократизация и смяна на тоталитарната система. След успехът на това начинание идва следващата голяма цел - присъединяването към най-мощните съюзи на съвремието ни - ЕС и НАТО.

Проблемът е, след изпълнението на тази ни последна голяма цел изпаднахме отново в безвремие. Днес няма голяма цел. Има стани да седна. Има тук да пипнем някое законче, там някоя наредба. Няма големи каузи, няма ясно формулиране на потенциални успехи. Само крамоли, дрязги и откровени глупости. Политиците начертаха толкова много безсмислени червени линии помежду си, че вече няма зелени линии. Всичко е в червено, всичко, което биха могли да свършат заедно в името НС страната е забранено. В такава атмосфера дори и най-дребното пререкание изглежда като въпросът на въпросите. Всяка дреболия се екстраполира и преекспонира до безумие. Оттук идва и неспособността да се решават проблемите. Което пък води до тяхното натрупване и като цяло до влошаване на ситуацията. Както и до потенциално отваряне на портите на ада и плавното пълзене на авторитаризма в обществения дискурс.

Всичко това е поради липса на цел. Проблемът с целта от своя страна идва с това, че цел се формулира само в разговор. Не става без да си говорим. Ето, аз не знам каква да е целта днес - дали например да не превърнем страната си с логистичен хъб, дали да не инвестираме в западна и модерна атомна електроенергия, дали да не търсим собствени енергоносители, дали да не дебюрократизираме страната, дали нещо друго. Не знам. Но знам едно - нищо няма да се промени, докато не започнем да си говорим помежду си. Без слово няма да стане. Необходимо е да се създадат множество модерни агори, на които хората да си говорят спокойно каквото си мислят. Не ехо стаи, които да мултиплицират едното или другото мнение, а да дадат възможност да се чуе многообразието. Иде времето на този тип формати и това ще става все по-популярно. Въпросът е да изпълним медиите, подкастовете и социалните мрежи със съдържателния въпрос - сега на къде? Без да направим тази крачка в търсене на смисъла, няма да стане. Нека се опитаме това да е обещанието ни към самите нас през тази година.