Най-документираният военен заговор в съвременната история

Преди 65 години разразилата се Суецка криза, направи фундаментални промени в цялата световна политика. За да осигури корабоплаването по Суецкия канал, затворен за Израел от 1950 г., той с подкрепата на Франция и Великобритания, за една седмица завзе Синайския полуостров. Хрушчов заплаши и трите страни с използването на ядрено оръжие, ООН проведе първата мироопазваща операция, а Великобритания в резултат на този конфликт окончателно загуби статута си на суперсила.

На 29 октомври 1956 г. израелската армия, след тайни консултации с Великобритания и Франция, атакува египетски позиции на Синайския полуостров. Операцията е наречена „Кадеш“ на името на града в Синай, споменат в Тората. Европейската част от тази съвместна операция беше наречена "Мускетар", но всички тези събития сега се помнят само като Суецката криза, или Суецката, Синайската или Втората арабско-израелска война, както и Тройната агресия срещу Египет, както тогава арабската и съветската медии неизменно пишеха за това. Всички действия на страните в конфликта имаха второ и дори трето дъно, но никой не се надяваше сериозно да скрие тайната на Полишинел, а откровеният цинизъм на победителите във войната много бързо доведе до общото им осъждане от страна на световната общност и техния политически провал.

Първоначално Израел използва като повод за своите военни действия необходимостта да се спрат нападенията на федаините от ивицата Газа, които тайно бяха подкрепяни от Египет, а непосредствената причина за неговите враждебни действия, е безпрепятственото преминаване на израелските кораби през Суецкия канал и Тиранския проток.

По принцип това беше съвсем законово искане и вече беше подкрепено от представителите на другите страни и Съветът за сигурност на ООН нареди на Египет да отвори Суецкия канал за израелското корабоплаване на 1 септември 1951 г., но това указание беше игнорирано. Израелците бяха още по-притеснени от военните приготовления на Гамал Абдел Насър, който ръководеше Египет от 1954 г. Той получаваше оръжие от страните от Варшавския блок, и обеща да събере сили за да унищожи както Израел, така и всички негови жители.

Великобритания и Франция, които сключиха тайно англо-френско-израелско споразумение за военни операции срещу Египет на 22 октомври 1956 г., с така наречения Севърски протокол, кръстен на града във Франция, в който, в една вила се проведе срещата, и след израелската инвазия тя трябваше да бъде показана като мироопазваща мисия и да се направи десант в района на Суецкия канал под претекст за защита на корабоплаването. Така Израел се ангажира първи да атакува Египет, а Великобритания и Франция да организират нашествието си под предлог за „защита на канала и необходимостта от разделянето на враждуващите страни“.

Истинската цел на европейските държави заради която те тръгнаха към бързо сближаване с Израел беше да се предотврати национализацията на Суецкия канал, която Насър обяви на 26 юли 1956 г., обясни това с необходимостта от получаване на средства за своето мечтан проект - изграждането на водноелектрическата централа и язовир в Асуан. Суецкият канал, е открит през 1869 г., и първоначално е построен като френско-египетски проект, но през 1870-те години Великобритания изкупува половината от акциите на Египет и сега няма как да се раздели с този важен актив, контролиран от финансовите и индустриални групи, водени от Ротшилд и британската монархия.

Британският премиер, консерваторът Антъни Идън, също се стремеше да запази ролята на Британската империя в международната политика и в Близкия изток, макар и в орязан вид, след загубата на най-големите нейни колонии. Френският премиер, социалистът Ги Моле, който се опита да блокира египетската помощ за Алжир, който тогава се бореше за независимост от Франция, беше още по-активен за споразумение с Израел. В бъдеще координираните действия на трите страни-агресори трябваше да доведат до превземането на Кайро, свалянето на Насър и смяната на неговия режим.

От своя страна Гамал Насър, който промени първоначално доста миролюбивия си курс, очевидно се стремеше да изостри конфликтите с Европа и Израел с надеждата да спечели популярност сред широките маси. Той използваше помощта от СССР и се стремеше да „яхне тази вълна“ и да оглави арабското национално движение, основано на враждебното отношение на местното население към европейците. През 1950-те години в Египет вече имаше масово разправяне с чужденците и опожаряването на техните предприятия и офиси. Още по-ярко арабските лидери изразяваха своето желание да унищожат Израел като „изкуствено огнище, създадено от западните империалисти“.

Първоначално тристранният съюз, който атакува Египет, всичко вървеше според неговия план и атаката беше неочаквана за египтяните, като част от военното им ръководство загина през нощта на 28 октомври, когато израелски изтребител свали самолета с връщащите се офицери на Генералния щаб от преговорите с Йордания и Сирия. Началникът на Генералния щаб на Египет Абдел Хаким Амер обаче оцеля, след като се върна по-късно с друг самолет.

За една седмица Израел превзе почти целия Синайски полуостров, както и ивицата Газа, с минимални загуби. На 5 ноември беше окупиран Шарм ел-Шейх, разположен на южния край на полуострова (сега там има популярен курорт). На 7 ноември израелският премиер и едновременно министър на отбраната, Бен Гурион се обърна към Кнесета и заяви, че „Синайската кампания е най-великата и най-славната в историята на израелския народ“. Той също така лично участваше в онези много тайни преговори между трите държави.

На 31 октомври Великобритания и Франция, в съответствие с тайния договор, започнаха предварително планираната бомбардировка на Египет, унищожавайки значителна част от египетските самолети с помощта на своята палубна авиация. В същия ден британците потопиха няколко египетски кораба, а седмица по-късно беше наравен и англо-френския десант, който пое контрола над Порт Саид, Порт Фуад, а с тях и значителна част от Суецкия канал. В същото време Великобритания и Франция наложиха вето на резолюция на Съвета за сигурност на ООН, предложена от САЩ и призоваваща Израел да прекрати агресията си срещу Египет.

Вместо това те призоваха и двете страни в конфликта да изтеглят своите войските от Суецкия канал.
Но тук най-накрая стана ясно, че воюващите страни в същото време тласкат целия свят до самия ръб на ядрена катастрофа, а не трябваше да се позволи на Суецката криза да прерасне в пълна и мащабна война. По-късно нещо подобно ще се случи и по време на кубинската ракетна криза през октомври 1962 г. В конфликта се намесиха едновременно две суперсили - СССР и САЩ, като и двете заеха страната на Египет.

Малко преди събитията на Синай в Унгария избухва антикомунистическо въстание. Съветският съюз изпраща свои войски там за „възстановяване на реда и създаване на условия за мирен съзидателен труд“. Франция и Великобритания и погрешно си мислеха, че съветското правителство в тези условия няма да има време за Египет, но сбъркаха. Съветският лидер Никита Хрушчов не само "изрази своята загриженост", но и категорично поиска незабавното прекратяване на агресията и дори заплаши Великобритания, Франция и Израел с използването на ядрено оръжие.

„Беше изпратено обяснение до другарите британци и французи, и както се казва, на такива кръгове, трябва да им се покаже колко мегатона от ядрени бойни глави трябва да бъдат пуснати върху Англия, за да е няма, и колко върху Франция за да изчезне. След три дни нещата се обърнаха и те оставиха на мира Суецкия канал и той остана само за Египет“, каза Херберт Ефремов, съветски конструктор на ракетни и космически технологии, в интервю за кореспондент на ТАСС през 2018 г.

Някои историци твърдят, че Хрушчов явно е блъфирал или че не става дума за удари срещу Европа, а за използването на тактически ядрени бойни глави в зоната на военните действия, но всеки подобен конфликт заплашва да ескалира в пълномащабна ядрена война. Ядреното изнудване този път наистина сработи успешно, или просто съвпадна с желанието на САЩ да потушат конфликта възможно най-скоро. Но в същото време „слабостта“ на противниците-партньори можеше да накара съветския лидер да предприеме по-строги действия в Унгария и да ескалира допълнително ядрените заплахи, което по-късно доведе и до кубинската ракетна криза.

Най-неочакваният фактор в цялата тази история беше позицията на САЩ. Президентът Дуайт Айзенхауер и неговите съветници, било от желание да привлекат симпатиите на Насър и арабите (което по принцип по-късно не се случи), или възмутени от потайността и измамата на европейските стратези, оказаха много значителна подкрепа на египтяните, и всъщност отрекоха почти всички военни постижения на своите съюзници. Това беше улеснено от факта, че както посланикът на САЩ в Египет, така и ЦРУ се придържаха към приблизително една и съща позиция.

„Историите за тайни споразумения между нас, французите и израелците се разпространяват широко и ЦРУ каза, че има доказателства за това“, телеграфира британското посолство във Вашингтон до външния министър Селуин Лойд, който присъства на срещата в Севър. "Това увеличава необходимостта от спешни действия, за да се убеди администрацията, че това не е вярно". Но всичко това беше истина и разяреният Айзенхауер знаеше за това. „Няма никакво извинение за да бъдем измамени“, каза той на своя държавен секретар Джон Дълес, брат на Алън Дълес, който оглавяваше ЦРУ.

Най-вероятно САЩ научиха този заговор от един от израелските политици. „Израел като цяло и Бен-Гурион в частност нямаха причина да го пазят в тайна“, обясни Мордехай Бар-Он, който оглавяваше офиса на началник щаба Моше Даян и присъстваше на срещата. „За нас беше от полза, че светът знаеше, че не сме сами в тази агресия“.

В крайна сметка срещата в Севър се превърна, според британския историк Ави Шлаим, „най-документираният военен заговор в съвременната история“. Британският премиер отрече да е имало споразумение пред парламента, и изгори своето копие от договора, и призова френския си колега да направи същото, но всичко това не помогна и на двамата да избегнат своите оставки през следващата година. Великобритания, опитомена от САЩ, окончателно загуби своя статут на суперсила.

В тази ситуация настъпи звездния час за ООН и нейния генерален секретар Даг Хамаршелд, на който беше поръчано от Общото събрание да реализира идеята за международна мироопазваща операция. Хамаршелд убеждава египетското ръководство да разреши разполагането на войски на ООН на своя територия след примирието и първите части от силите на ООН са там на 15 ноември 1956 г.

Суецкият канал остана египетски, но в замяна се ангажира никога повече да не възпрепятства международното корабоплаване.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения