България е прекарала повече време в условията на диктаторско управление, отколкото като демокрация

На 7 декември 2022 г. президентът на Перу Педро Кастийо опита да извърши преврат като без абсолютно никакво конституционно правомощие реши да разпусне парламента на страната, да обяви извънреден режим и нови избори за Конгрес. Буквално три часа по-късно Кастийо беше арестуван от собствените си охранители и му бяха повдигнати обвинения за държавна измяна. В рамките на тези три часа буквално всички институции на Перу – от Конгреса, през Конституционния съд, до армията и полицията – обявиха, че няма да се съобразят с изявлението на Кастийо. Председателят на перуанския Конституционен съд, влиятелният юрист Франциско Моралес, обяви в нарочно обръщение, че действията на Кастийо са отвъд закона и конституцията и „никой не дължи подчинение на узурпаторско правителство“. Виждайки на къде отива работата Кастийо се опитва да се скрие в мексиканското посолство, но не успява и в момента е в ареста, а властта в Перу отиде в ръцете на неговия вицепрезидент г-жа Дина Болуарте.

Разказвам този скорошен епизод от политиката на Перу, за да направим паралел между бурната южноамериканска политика и българската такава. Уж ние сме в първия свят, пък на страни като Перу в Европа гледаме като на третия свят. Струват ни се изостанали, нецивилизовани, едва ли не някакви дупки на картата. Европа традиционно гледа високомерно спрямо страните от Латинска Америка и ние в България не правим изключение. Същевременно обаче в това няма нищо или почти нищо вярно. Перу е един от икономическите мотори в тази част на света, БВП на глава от населението е сходно с българското, но номинално брутният вътрешен продукт е в пъти по-голям, заради значително по-голямото население от над 32 милиона души. И отвъд сухата статистика има нещо друго важно, което трябва да се отбележи – в ситуация на политическа турбуленция и сътресения, Перу показва висок институционален и конституционен рефлекс. Имунната система на страната не позволи в случая с Кастийо тя да изпадне в диктатура, въпреки че от наше гледище не би имало нищо изненадващо по отношение на поредната диктатура в Латинска Америка.

Само не бива да пропускаме нещо важно – българските институции, българските граждани и българската държава като цяло не е имунизирана от тоталитарни уклони и рефлекси. Дори напротив. Трябва да си дадем ясна сметка, че България е прекарала повече време в условията на диктаторско управление, отколкото като демокрация. У нас републиканското, демократичното и конституционно управление са по-скоро изключението от правилото, а не са правилото. След Освобождението трябват няколко десетилетия, за да падне държавата в плен на преврати, узурпация на власт и суспендиране на Търновската конституция. Следвани от години на войни, съпротивителни движения, противоборства между партизани и горяни, загуби и трагедии, които водят до комунистическа диктатура, свалена от напора на световните събития и оформянето на крехко желание за демокрация. Същата демокрация, която според едни в парламента „ни е отнела много“, според други е инструмент за разправа с политическите опоненти, според трети служи за икономическо облаготелстване на своите. Нека не се заблуждаваме – демокрацията у нас е крехък и неустойчив феномен, който може лесно да бъде унищожен под напора на кризата, противоборството и безогледната омраза, която изглежда е завладяла обществото ни в последните няколко дълги, тягостни и изпълнени с жлъч години.

В този смисъл изглежда очевидно, че Перу по никакъв начин не е по-изостанала в институционално отношение от нас. Дори напротив – тамошните институции са защитили конституционния ред в страната, както не съм сигурен, че нашенските биха направили. Отделно има няколко паралели между нас и Перу днес, които ми се виждат стряскащи. Първо, в Перу, както и в България, има остра политическа криза. Противопоставянето в страната е във върховата си точка. И доколкото изборите там, поради особеностите на местната система, не са толкова чести, колкото у нас, все пак с просто около е видимо, че политическите сблъсъци са на сходно ниво. Перуанският Конгрес е фактически блокиран поради паритетно разположение на силите, което виждаме вече повече от две години и у нас. Изпълнителната власт е слаба и хаотична с изблици на тоталитарен рефлекс. Левичарското правителство на синдикалния лидер и „човек от народа“ Педро Кастийо подозрително прилича на левичарското правителство на „почтения човек от народа“ Кирил Петков. 

Педро Кастийо управляваше кратко, след като спечели изборите с малко. Педро Кастийо нарушава конституцията в името на собствените си политически цели. Правителството на Педро Кастийо бе дълбоко пропито с корупция и шуробаджанащина, като половината му кабинет бе назначен по роднинско-сватовска връзка. Педро Кастийо води дълбока и фанатична борба с перуанската прокуратура, искайки нейното разпускане и смяна на ръководството й. Педро Кастийо е фактически неспособен, некомпетентен, арогантен и агресивен левичарски лидер, който е готов да наруши всички традиции и правила, за да се задържи на власт. 

Да ви прилича на някой? Някой, който дойде на власт за малко, който престъпи конституцията, който назначи кабинет на шуранайки и кумове, който воюва с прокуратурата, който е готов на всичко в името на властта? Всички прилики с родни лица и събития са случайни. Случайни са основно, защото в Перу все пак проявиха далеч по-солидни конституционни и институционални рефлекси от нас и недопуснаха безобразието на Кастийо да диктува дневния ред на обществото. Тук още не сме проявили същата доза непримиримост.

Слава на Бога, има и разлики. Например, ние като част от най-мощните икономико-политически и военни съюзи в света – ЕС и НАТО – сме „принудени“ да спазваме все пак някакво институционално благоприличие. Никой от нашето голямо политическо семейство няма да допусне България да изпадне във фактическа диктатура. Колкото и напъни за това да има вътрешно. Но нека не се заблуждаваме прекалено – участието ни в развития свят не е гарантирано и не е завинаги. Никой няма да ни спаси, ако системно се опитваме да си строшим главата в стената. Демокрацията и конституционното управление не са ни обещани и записани в камък. За тях трябва да се полагат усилия. Трябва да се грижим за извоюваната си свобода, иначе ще я загубим не просто без битка, но и без да се усетим въобще. Демокрацията идва като плод на усилия, докато авторитаризмът идва по автоматизъм.

На първо място е необходимо дребните политически различия да спрат да оформят кухи червени линии. На второ място е необходимо да се оформи фронт от формации, които милеят за свободата и не искат да се допусне затъването на България в путинско безвремие. На трето място трябва да оформим голяма национална цел, която да опитаме да постигнем заедно. В момента се люлеем без цел и посока, а това е, меко казано, опасно в днешното бурно море. България може много повече и заслужава много повее. Дано следващата година да накара родните политически късогледци да го разберат.