Кой се наема да опише декември, който прелива от равносметки към пълните чаши с шампанско?! Месецът на коледни чудеса, от които имаме нужда в ерата на биологично оцеляване. С други думи „Най-тъмно е преди зазоряване“, когато умората и отчаянието ни завладеят, търпението е достигнало своя край и сме готови да се предадем. Тогава на ръба на хоризонта се появява свенливо първата слаба светлинка надежда. Да, предстои ни още дълъг път, преди слънцето да изгрее, но пътят е по-лесен, защото светлината става все по-ярка с всяка минута.

Теоретично обществото ни е в най-дълбокия мрак на пандемията. Както здравна, така и финансова. Броят на смъртните случаи, преливащи от интубирани към лични истории, пълни с болка и тъга, финансов колапс, истории за бедност и безпрецедентен бизнес натиск монополизират настоящето ни. Същите въпроси терзаят и нашето съществуване: „Ще можем ли ние и близките ни да се спасим?“ „Кога ще спрем да чуваме за смърт и болести?“ „Кога ще заработи икономическият двигател и най-важното: Кога ще бъдем свободни?“ 

Разбира се, атмосферата около нас е мрачна, но дълбокият мрак предвещава светлина за тези, които не се отказват. Ваксината пристига. Може би през 2020 г. първите европейски граждани ще бъдат ваксинирани. До пролетта на 2021 г. голям процент от населението ще има така жадуваните антитела и няма да се страхува да живее и работи. В същото време на път са и лекарства за болестта. Това, което всеки знае е, че ще страда, но поне няма да бъде намерен умиращ в интензивно отделение. И най-вероятно през лятото на 2021 г. ще получим свобода.

С ваксината и лекарства, общата картина става все по-оптимистична. Само си помислете колко дълбоко въздух на облекчение ще поемем всички, ако сме се спасили дотогава. Каква експлозия на творчество ще последва след този период на мрак, инерция и страх.

Ако по време на битка обаче офицерите или армията се сменят, това предвещава загуба. С липса на работни места, с деца вкъщи, които се борят да научат нещо от компютъра, с колапс на дребния бизнес, с отлагане на инвестиционни планове за вбъдеще, но главно със страх, висящ над главите ни, кой мисли или говори политически? (Имам предвид политиката в тесния смисъл.) Мисля, че няма такъв разумен човек. Жалко е преди финала, водени от егоцентрична политическа мъст да драснем клечката. Такова нещастие е сполетяло планетата, Европа и страната, че по това време парти играта прилича на фарс. Обикновеният човек е придобил такова съзнание за границата на ситуацията, че счита всяко нарушаване на текущите баланси за недопустимо.

В природата на политиците е да мислят за оцеляването си на заден план. Разбира се, животът на хората винаги е на преден план. Естеството на партиите и особено на големите е да поддържат властта. Дори в най-лошите моменти от живота и смъртта политикът гледа с едно око към рейтинга. Това е естеството на демокрацията. Но битката за политика, оцеляване и господство се печели от този, който най-малко го показва. Печели го този, който убеди, че неговият първи приоритет е преодоляването на кризата, а не собственото му его в нея.

„Нека дъждът мине и ще видим“, казват старите хора. А докато свием чадърите, нека да поддържаме постоянство.

Остават няколко месеца. Жалко е да излагаме живота си на риск, докато ваксините вече са натоварени в камионите, за да поемат по пътя към нашия дом. А с тях пристига и новото начало на реалната икономика.