Средновековни апокрифи сочат знаците на народите - според тях българинът е бик, т. е. могъщ тур

По българските земи едрият бозайник е унищожен нейде през XVIII век

Необичайната ситуация на планетата през настоящата 2020 г., породена от пандемията „Ковид-19“, доведе до апокалиптични и същевременно почти пасторални гледки. Силно ограниченият трафик на автомобилите, „приземяването“ на авиацията, затворените заводи, магазини, кафенета и опустелите улици дадоха възможност на обитателите на природата (поне на онова, което е останало от нея) да „нахлуват“ в градската среда. В медии и социални мрежи се появиха кадри с елени в градовете на Япония и Канада, диви гъски в Париж, кенгуру в Аделаида, пума в Сантяго де Чили, сърни в полите на Витоша... Като че ли се потвърждават пророчествата в книги и филми от жанра „антиутопия“, че при връхлетялата човечеството катастрофа природата започва да си взема своето!

„Усвояването“ на природата, превърнало се след индустриалната революция в пълзящо унищожение, уви, е в кръвта на човека. От неолита (деветото -четвъртото хилядолетие пр. Хр.) насам човешкият род завладява все нови и нови пространства, подлагайки на изтребление всичко онова, което му се струва „вредно“, което „пречи“ на земеделието, индустрията, туризма... Свръхпопулацията, особено през XX - ХXI в., увеличи населението на планетата в мащаби, които биха удивили дори и някогашния мизантроп Малтус. От около един в началото на ХХ век днес ние сме почти осем (!) милиарда. Проблемът с изхранването, а и търсенето на печалба на всяка цена води до изсичането на горите за сметка на обработваеми площи, пасища, плантации с технически култури. Да не говорим за избиването на животните от бракониери, хищническата експлоатация на световния океан и т. н., и т. н. И все пак, през десетте хилядолетия от неолита насам, като изключим последните столетия, между човека и природата е съществувала определена хармония, най-малкото относително „здравословен“ баланс. Нека хвърлим поглед към онова, което знаем за нашите земи, най-вече за изтребените представители на дивата фауна - част от онази среда, с която предците ни са съжителствали в продължение на хилядолетия. В нашата поредица във в. „Труд“ разказахме неотдавна за Гранитския дъб и „Велика българска гора“.

Нека отбележим, че от далечните праисторически времена, включително до Средните векове, необятните вековни гори, както и степните зони по нашите земи (преди всичко в Добруджа) са пълни с диви животни - не само опазените днес, и то в силно ограничени мащаби, благороден елен, сърна, дива коза, глиган, мечка, вълк и т. н., но и зубър, тур, див кон, бобър, рис и други изчезнали видове. До около II век сл. Хр., а според някои предположения дори до XI век (!), в нашите гори се е срещал и евразийският лъв. Северните земи на обширното Българско царство са влизали в ареала на местообитание на европейския лос. За морските обитатели ще разкажем някой друг път, но нека отбележим, че тюленът монах изчезна от Черно море само преди няколко десетилетия.

В един от нашите средновековни апокрифи четем: „Какви са знаците на народите?“ Отговорът е: „Франкът е лъв, турчинът - змия, сарацинът (арабинът) - вепър (глиган), арменецът - гущер, сириецът е зубър, чехът - елен, аламанинът (германецът) - куче, персиецът - врана, татаринът е копой, куманинът - леопард, българинът е бик, сърбинът - вълк, гъркът - лисица, влахът - котка, албанецът - бобър...“ и т. н.

Българинът е бик?! Книжовникът няма предвид домашното животно, а неговият див сродник и прародител - могъщият тур. Огромният „звяр“ с около два пъти по-големи размери от днешния бик безспорно е олицетворение на силата и самочувствието на нашите прадеди. Заемал огромен ареал от Атлантика до Тихия Океан, през Късното Средновековие турът е тотално изтребен. Според нашите изследователи Николай Боев и Златозар Боев, автори на научната монография „Турът в природата и културата на България“ (2018 г.), в българските земи едрият бозайник е напълно унищожен нейде през XVIII век. Кости от тур са намирани на редица обекти още от праисторическите епохи. Образът на тура като свещено животно откриваме в редица паметници от най-древни времена, включително върху златните апликации от прочутия Варненски халколитен некропол (4600-4200 г. пр. Хр.). Според някои специалисти е възможно опитомяването на дивото говедо да е станало именно на Балканите, в Тракия. Нека припомним античния мит за Зевс, преобразен като бик (!), и любимата му Европа, който е с древнотракийска основа. Херодот (484-425 г. пр. Хр.) разказва за туровете в горите на Родопите и Южна Македония. Преди десетина години кости от три тура, датирани към X-XI в., бяха открити при разкопките на археолога проф. Георги Атанасов в крепостта Скала, Силистренско. Днес в различни страни се правят опити по пътя на селекцията турът да бъде възстановен и е редно България да се включи в тези усилия.

Зубърът, наричан и европейски бизон, е напълно унищожен във вековете на османската власт. В Молдова и Трансилвания последните сведения за зубри са от края на XVIII в., което е ориентир за ситуацията по нашите земи. Основната причина е унищожаването на повече от една трета от някогашните гори. Изследваният от д-р Лазар Нинов и други учени костен материал от археологическите проучвания в Плиска и други средновековни обекти показва, че зубърът е силно разпространен в средновековна България. Живял векове наред в почти цяла Европа, този представител на древната фауна оцелява най-вече в прочутата Беловежка гора („пушча“/„пустиня“) на територията на днешните Полша и Беларус. През 70-те години на XX век е възобновен като обитател на българските гори в резервата „Воден“ при Разград, а към 1990 г. популацията достига около 160 животни. Уви, през следващите години резерватът е превърнат в ловно стопанство, а броя на животните рязко намалява... Малка група зубри през 2013 г. е заселена и в района на язовир „Студен кладенец“. Без съмнение това гордо и благородно животно, което векове наред е част от жизнената среда на нашите предци, може и трябва да бъде разпространено и на други места - например в Природния парк „Русенски Лом“, а и в други защитени територии в Стара планина, Средна гора и т. н.

От незапомнени времена нашите земи са обитавани от дивия кон (тарпан) и дивото магаре (кулан). Дивите коне оцеляват поне до Средновековието, но куланът е изтребен още в праисторическата ера. И все пак, по нашите земи започва опитомяването на този представител на дивата фауна, чието място в традиционния бит и стопанство, а дори и в народната ни култура, е излишно да се доказва. Днес в България има популация от диви коне, заселени на различни места, сред които Източните Родопи.

Изобилието от диви животни е правело лова любимо занимание на владетелите от древни времена. Такъв е бил той и за българските царе. Тук обаче ще цитираме емоционалния разказ на киевския княз Владимир Мономах (1113-1125), доколкото природната среда в днешна Украйна не се е различавала от онази по нашите земи. В своето „Поучение“ князът пише: „... Коне диви със своите ръце ловях и връзвах... Два пъти тур ме мяташе с рогата си заедно с коня ми, един път елен ме боде, а два лоса - единият с крака ме тъпчеше, а другият с рога ме бодеше... Вепър (глиган) от бедрото ми меча откъсна...“

В следващият „епизод“ от нашата поредица ще продължим разказа за дивата природа през вековете, вкл. за едрите хищници. Припомнянето на отминалите времена, разбира се, не е самоцел. Днешната пандемия би следвало да ни насочи към преоценка на цялостното ни съществуване. Нарушените баланси в многообразието на „живия живот“ провокират, най-малкото улесняват „прескачането“ на заразите от един вид на друг. Както стана дума, у нас са полагани и се полагат определени грижи за съхраняването на биоразнообразието. Надали може да има съмнение, че усилията в тази посока трябва да продължат, за да възстановим поне отчасти хармонията с природата. И да не забравяме, че в крайна сметка сме част от нея...

(Очаквайте Втора част - следващия петък)