Споровете между София и Скопие за правото на сдружаване снижиха отношенията ни на бакалско ниво, за съжаление

Теренът на отношенията между София и Скопие, пооправен след приемането на предложението на френското председателство, отново напълно се разкаля. Да ти е неприятно не само да го гледаш, ами и да чуваш какви ли не безсмислени обвинения и нереални предложения за стабилизирането му. Няма оправия с тези наши партньори оттатък границата, които хей така, от чистия инат и провинциализъм стават и лягат с това да не приемат нищо, което идва откъм България. Или и да не идва, дори косвено и свързано с нея.

Каква кампания само развихриха край Вардар във връзка с откриването на клуба в Охрид с името на цар Борис III? Дори намериха човек, който да нанесе материални щети на помещението и който, сигурен съм в това, е бил с ясното съзнание, че няма да му се случи нищо. Може би и защото някой му е подсказал какво да прави с гаранция, че и косъм няма да падне от главата му. Както беше с онзи хлапак и мераклия за звездна слава Алабаковски от Битоля. Съд ли, присъда ли? Я не се занасяйте! Просто практиката е такава не от днес и не от вчера. 

В такива случаи винаги ми се иска да припомня онази ситуация преди години, когато основателите на Клуб „Радко“ от Охрид бяха решили да го представят в един от луксозните хотели в Скопие. Наели хората една зала, отправили покана към симпатизанти и приятели да отидат и да чуят какви са целите и задачите на „Радко“. Нали се сещате - Радко е един от псевдонимите или тайните имена на Иван Михайлов. Предишната вечер на дипломати от посолството местни хора от Скопие бяха подшушнали, че се готви провокация по време на представянето на дейността на охридчани начело с покойния Владо Пауновски, който после стана Панков. Но дали това предупреждение е стигнало до когото трябва, или е било подценено, или пък нашите хора са решили, че щом посланикът ни ще бъде там - все пак официално лице, представляващо страната ни, никой няма да се осмели да направи каквото и да е. Но се случи.

С колегата Христо Ивановски от тогавашния ежедневник „Дневник“ бяхме седнали на столовете край стената. Не минаха и две-три минути от представянето на учредителите на „Радко“, когато изведнъж в залата се зашумя и с Христо видяхме изпод столовете откъм предните редици към нас да се търкаля една „лимонка“. В първия момент се зачудих какво търси по земята на такова място, докато от нея не започна да излиза дим с остър мирис. „Кенчето“ спря в краката ми, пушекът стана нетърпим и когато станахме да излизаме, видях, че на още две места в залата се издига пушек.

Вън вече беше хаос. Бяха хванали две момчета, които очевидно бяха хвърлили димките. Те се дърпаха и се опитваха да се изплъзнат и да избягат, но докато траеше борбата с тях, на няколко метра се вихреше друг скандал. Йово Стояновски-Рибарот, изявен българин, спореше с някакъв мъж, който в един момент падна на земята. После разбрахме, че това е един набеден журналист - Спасе Шуплиновски, който в крайна сметка осъди Йово за нападение и не знам още за какво. Но съдебната система в Република Македония с удоволствие осъди Стояновски, без да има вина за каквото и да е.

А онези момчета, дето хвърлиха димките и предизвикаха скандала? Нищо, задържаха ги, веднага ги пуснаха, превърнаха ги в герои против българите в страната, тук-таме се появиха по местните медии, за да кажат, че са били мотивирани от думи на академик Блаже Ристовски за ролята и значението на Ванчо Михайлов-Радко в историята на страната им… Блаже Ристовски вече е покойник и не вярвам и Алабаковски в Битоля, и насилникът от Охрид да са имали същите мотиви от него. Но какво пък, доста народ от научния „елит“ в Скопие се бута напред да заеме неговото място на ментор, цензор и последна инстанция за истината.

Така че битката против създаването на клубове на българите в Република Северна Македония не е от вчера. И в нея освен публичното мнение, с удоволствие се включва и цялата административна система и управление на държавата. В сегашния случай пуснаха по бързата писта закони, които да отнемат правото на сдружения на хората. И зад него застанаха основните политически партии, независимо дали са управляващи, или опозиция.

А че законът си е повече от рестриктивен е ясно. Няма как по друг начин да ги определим освен като забрана. Ако го прочете внимателно, ще видите, че в условията за откриване на клуб са вписани толкова и най-различни изисквания, че човек да се чуди дали това не е начин да се обезкуражи човек изобщо да си помисли какво да впише в целите и задачите на подобни формирования. Я, по-добре да не се хваща, че току-виж го вкарали в каноните на законодателството и го осъдили за едното нищо.

Това искаха властите в Скопие и това направиха - едва ли не да криминализират всеки опит за сдружаване и по такъв начин да ревизират регистрацията и на „Иван Михайлов“ в Битоля, и на „Цар Борис III“ в Охрид. Ама законите нямали сила със задна дата. Почакайте и ще видите. Да не говорим за всички бъдещи намерения за откриване на подобни клубове на българите в Северна Македония. Ще бъдат отрязани. Нали така говори законът. Всичко, дори и тормозът трябва да изглежда легитимен.

И понеже, както понякога съм писал, ние със Северна Македония сме като скачени съдове, не закъсняха да се обадят от ОМО „Илинден“. И по този начин да се впуснат в надпреварата под мотото: моят клуб ли е по-вреден от твоя, или да? Канели се да откриват клуб на 30 октомври в Благоевград с името „Никола Вапцаров“. То не било спорно, та не се очаквало да има някакви претенции и от двете страни. Дано да е така, макар че лично аз не се чувствам спокоен. Пък и учредителите са вписали в целите на това сдружение цялата еврореторика за права на човека и така нататък, че всичко да изглежда обтекаемо и да бъде преглътнато. ОМО-вци винаги са били услужлив инструмент за намеса от страна на Скопие в българските вътрешни работи. Ето и сега техният лидер Стойко Стойков поставя условие българското малцинство  в Северна Македония да бъде записано в конституцията чак тогава, когато македонското малцинство в България бъде вкарано в нашия основен закон. Стойков е професор, не е лишен от знания и би трябвало най-накрая да се примири с факта, че в българската конституция понятието малцинство не съществува. 

Видях, че министрите на външните работи на двете ни страни се били срещнали и се били договорили да не обръщаме внимание на проявите на отделни личности, които развалят отношенията помежду ни. Не знам какво е казал по този повод Николай Милков на Буяр Османи, но ми се струва, че би трябвало просто да цитира едно от изказванията на своя колега от Скопие, с което той, албанецът критикува остро създаването на битолския и на охридския клуб. Пък и не само той, всички - от президента през премиера до последния държавен служител край Вардар се изредиха в тази словесна канонада срещу своите съграждани, които, като доверчиви хора са решили, че е дошло ново време в отношенията ни. И преди всичко ново време за самите тях да живеят без страх и без закани. 

Дошло ли е наистина това време? Не съм сигурен.