Цивилизованите държави откриват културно-информационни центрове на реципрочна основа в столиците си

Потвърждение за това, че присъствието на терен и участието в конкретна ситуация е най-добрият начин да разбереш истината за нещата бе милото тържество, което в петък, 25 ноември 2022 г. се състоя в сърцето на Скопие. Бяха открити новите помещения на Българския културно-информационен център в Република Северна Македония, разположени в края на малката, но централна уличка „Никола Вапцаров“ № 6. Малко по-нататък, на някакви си двадесетина метра по посока на основния площад на Скопие с паметника на Александър Македонски, на номер втори на същата уличка е разположен офисът на Българската телеграфна агенция. Както и да го погледнеш, това „натрупване“ на представителства на родни институции в сърцето на столицата на Северна Македония, и то тъкмо на улица „Никола Вапцаров“ сигурно навежда на размисли относно шегите на съдбата. А може би ще даде и нов терен за размисли на местните българомразци, които отново да намерят повод да говорят за българизация или кражба на история и личности. Кой знае?

 Тържеството за откриването бе стилно, масово и вълнуващо. Заслугата най-вече бе на директорката на КИЦ-а Антония Велева, доскорошен дипломат в посолството ни в Скопие. Тя е първият директор на КИЦ-а от неговото раждане досега, която не идва от някой от жанровете на културата. И това определено е плюс. Защото ако сега Центърът си е на заслуженото място, същото се отнася и до Антония. За празника бе подготвила изложба на картини от десет местни и шестима български художници, които според кураторите от двете страни съвсем неочаквано са се превърнали в една обща органична композиция, която да не се срамуваш да покажеш и край Вардар, и под Витоша, пък и навсякъде по света.

Лично за мен това си беше истински празник, който чакахме много отдавна. Много, много, колко много, освен едни 16 години от откриването на КИЦ-а на първия му адрес в онази двуетажна къща зад гърба на популярната като Универсална зала сграда, подарена на скопияни от България след земетресението и която е досущ същото копие на изгорелия в София преди години цирк на „Солни пазар“. Не ставаше за културно-информационен център с малките си и разхвърляни стаички, в най-голямата от които я се събираха двадесетина човека, я не. После по-едно време преместиха Центъра на уж по-добро място, ама и той си имаше своите неудобства. Не беше самостоятелен като територия, бе част от някаква бизнес сграда, влизането в която се контролираше от съответните охранители на входа. При известните притеснения на местните хора да влизат в българските представителства в страната това си беше проблем, колкото и незаинтересовани да се правеха мъжете, които стояха зад плота и оглеждаха кой влиза, и кой излиза. И в двата случая обаче трябва специално да се наканиш да отидеш на някаква проява там, ако си поканен. Това ограничава посетителите и участниците в събитията до определен кръг „посветени“, които и без това са наясно с българската култура и нейните достижения, с възможностите на българските учебни заведения и здравеопазване, да речем.

Но какво съм се разприказвал, какво разбирам аз от културна политика? В едно съм обаче сигурен и винаги съм го твърдял – ако от културно-информационните центрове на България по света има един, който трябва да бъде разположен на най-хубавото място, да бъде осигурен кадрово и ресурсно най-добре, с най-богата програма, това е тъкмо този в Скопие. Да, важно е България да се познава и в Рим, и във Виена, и навсякъде, където това е възможно. Но когато приемаш хората, които живеят в съседната ни страна като най-близки, когато признаваш, че като държава имаш специфични интереси там и когато констатираш, че от двете страни на границата именно културните традиции и съвременни достижения в тази сфера не са известни достатъчно добре, си даваш сметка, че нещо трябва да се направи тъкмо, за да се преодолее този парадокс. Какво? Ама това, което правят цивилизованите държави – откриват културно-информационни центрове на реципрочна основа в столиците си. И действат според местното законодателство. Точка.

***

Тук ще отворя една скоба, която, надявам се, да не изиграе ролята на лъжицата катран н кацата с мед. На откриването присъстваше министърът на културата на Северна Македония Бисера Костадиновска-Стойчевска. В някое от интервютата, която даде пред местните медии, тя отново повтори намерението на правителството да предприеме офанзива за откриването на нов Културно-информационен център на Северна Македония в Благоевград. Това е идея, изказана на няколко пъти и от премиера Димитър Ковачевски. Писахме за това и го коментирахме, ама тези хора оттатък или не разбират какво говорят, или имат някакви други помисли. На каква двустранна дипломатическа основа ще откриете още един Център, какъвто вече имате в София? Този, софийският на улица „Оборище“ е в резултат на подписаната през 2003 г. двустранна Спогодба за културно сътрудничество с договореност, както се казва: вие в София, ние пък – в Скопие. Нова Спогодба ли ще подписваме, анекс ли ще правим към досегашната? Най-малкото е да попитате дипломацията си какво ще каже по този въпрос. След като лягате и ставате с изискването за реципрочност в отношенията с България, какво ние трябва да направим? А изборът на Благоевград просто не ми се коментира. Що не изберете Пловдив, Варна или друг град, където има общности на наследници на бежанци от Македония, щом искате да развивате у тях любопитство към сегашната ви култура? Имаше периоди, когато и КИЦ-а ви в София се беше превърнал в щаб на македонистките организации от Пиринския край у нас, чийто имена дори не искам да споменавам. Какво, пак ли ще връщате това време с този хипотетичен център в Благоевград? Хайде стига тънки номера. Затварям скобата.

Не, не още. В един от репортажите за събитието вечерта по местна телевизия видях и чух обвинение срещу себе си. Защо в официалната част на откриването на българския КИЦ от името на Македонския научен институт от София заедно с неговия подпредседател доц. Наум Кайчев сме подарили икона на свети Климент Охридски? Това не е ли опит за провокация? И така нататък… Ами, мили приятели и колеги от Скопие, защото денят бе 25 ноември, когато Българската православна църква чества своя светец Климент Охридски, защото и изборът на деня на откриването бе предопределен от този факт и защото свети Климент е една от петте исторически личности, за които още през 2019 г. членовете на Съвместната комисия за история и образование са препоръчали съвместно отбелязване и честване. Впрочем, и учените от българската част от Комисията бяха там, ползвайки паузата в работата си с колегите от Северна Македония, която онези великодушно им бяха дали, за да дойдат и те на улица „Никола Вапцаров“. Щом и мен се опитвате да изкарате като някакъв примитивен провокатор, значи работата не отива на добре.

Е, сега вече затварям скобата.