- Г-жо Антонова, вие сте от най-популярните писатели у нас на историческа тема. Романите ви за царица Елеонора Българска, за Ботев и Венета, за Васил Левски и за преподобната Стойна имат хиляди читатели, изучават се в извънкласната програма на гимназиите. Как българинът е преодолявал епохи на изпитания, мигове на отчаяние?

- Вековната българска история е изтъкана от редуващи се бедствия: чести и продължителни войни, смъртоносни епидемии, убийствени суши, траещи по три-четири години и съпроводени с измиране на населението от глад, мор по добитъка, опустошителни наводнения, земетръси… И въпреки това, България през тези векове е променяла броя на населението си, но не и името или езика си. И в основата на това народно пребъдване във времето е заложен темелът на едно опазващо духовното здраве качество: търпението. Като вярвали най-много в законите на природата, защото само тях познавали, нашите предци разбирали, че всичко тече, всичко се променя, а като се осланяли на опита и традицията, прадедите ни следвали съвета, написан върху пръстена на Соломон: „И това ще мине”. И така възкръсвали след всяко бедствие.

- Скоро написахте: „Не е ли време за тишина?”. Прекаленият шум ли ни направи повърхностни, нетолерантни, алчни за материалното?

- Днес бих казала: отдавна е време за тишина. Духовният ни и физически слух е тежко увреден от неистовия шум, породен от свободата, с която всеки от нас бърза да изяви природата си, дадена му по сътворение, и да се възползва от правата си, присъдени му от Конституцията. Колкото по-шумно, толкова по-уместно! Колкото по-бурен в изявите си, токова по-жив! Дори дишането на овластените или незаконно присвоилите си власт е по-шумно, отколкото на обикновения –т.е. законосъобразно съществуващия човек. И умът, и духът имат нужда от тишина, за да се познаят и да изтръгнат от себе си най-полезната за обществото идея. Мечтая за онази тишина, когато всеки от нас ще може да погледне в очите човека до себе си и да чуе мислите му.

- На кого да се уповава обикновеният човек? На Бог, на шанс или на медицината? Казахте наскоро: „Човекът е безсмъртен...”

- Сигурно съм имала предвид, че безсмъртно е човечеството, а и всеки от нас, но само докато е жив. В по-примитивните времена хората са се уповавали един на друг – на семейството, общността, рода или държавата. Сега ние се осланяме на техниката, на собствената си физическа сила, на властта и на правото безнаказано да нарушаваме законите... И само понякога – на себе си. А още по-рядко – на Бог в себе си.

- Какво виждат и какво остава невидимо за нашите политици в тази неслучвала се досега ситуация? Адекватни ли са мерките според Вас?

- Случилото се не е резултат на някаква повторяемост във времето, цикличност или причинно-следствена връзка, породена от натрупване на обстоятелства. Трудно би било за управляващите – в която и страна да се намират – вземането най-адекватни на ситуацията мерки, не само защото тя е твърде динамична, а защото липсват правила, завещани от предишен опит или от уроците на традицията. И се работи слепешком – като за пръв път. Най-вредни за нагнетяване на всеобщия страх днес се оказаха думите. А най-опасният вирусоносител все още е телевизорът. Аз лично много разчитам на експертната намеса на Медицинския съвет, защото познавам качествата, професионализма и стила на проф. д-р Коста Костов.

- Вие спазвате ли изискванията, или за Вас това е посегателство срещу правата на гражданите в ЕС?

- Всяко бедствие обръща живота с главата надолу, анулирайки неговите дотогавашни правила и закони. Приемам за естествена необходимостта да остана затворена вкъщи, не само защото това е мой навик, предвид естеството на работата ми, а и защото искам да спестя на близките си страха от евентуална зараза и – не дай Боже! – заболяване. Приемам го като дълг: дългът да сме живи, здрави и да преодолеем с разум бедствието. При подобни екстремни обстоятелства самоволната изява на всякакви личностни права и свободи би било безотговорна постъпка. На война – като на война.

- Защо въпреки призива за обединение определени кръгове, а и популярни лица от ТВ-екрана се опитват да извлекат политически или лични дивиденти?

- Избягвам да гледам телевизия. Много от телевизионните предавания продължават да напомнят пускане на хвостохранилище: мътно, смрадливо, отровно и няма виновни.

- Вашите романи разказват за върховни събития в нашата история, а в тях главен герой е българският народ. Какво мислите за българина?

- Българинът е различен и непредсказуем – пресметлив и дребнав в дребното, но светъл и велик във великото. Той може да убие брата си за педя земя, но може и да похарчи живота си за спасяване на полковото знаме. Но българинът е и завистлив. А очите на завистта са големи – по-големи дори от тези на страха. Като всяко човешко чувство и завистта е двупосочна – тя е възхищение пред стореното от някого, но възхищение, ранено с нож в гърба. Възникнала в сърцето на силен и талантлив човек, завистта може да бъде стимул. Но обладала слабия и духом немощен човек, тя става доживотна болест. И още: ако приемем изреченото от класика, че нашите недостатъци са продължение на достойнствата ни, бихме могли да забележим, че качествата на българина, които го отличават от останалите народи, в някои исторически обстоятелства се проявяват като кусури.Търпелив – да. Но понякога прекаленото търпение се изразява в мързел. Оптимист – да, но стига оптимизмът му да не приспива здравия инстинкт за оцеляване; стремеж към благоденствие – разбира се, но ако той не е съпроводен с алчност. Много наши съвременници и днес не разбират, че набъбващата банкова сметка постепенно променя ума и богатият човек от ден на ден става все по-малко себе си и все по-рядко – човек.

- Какво мислите за потопа „фейсбук”, където се насажда прекален страх у хората? Защо голяма част в обществото ни се доверяват на теориите за „световната конспирация” и някакъв „невидим враг”, който иска да умори човечеството: не само военни и икономически групировки, но дори космически сили?

- Един от отпадъчните продукти на обилната и доста произволна фейсбучна информираност при някои хора се оказва страхът – от живота, от бъдещето, от законите на вселената. В крайна сметка този страх се изражда в парализиране на защитните интелектуални и емоционални сили на личността и води до апатия или следване предсказанията на самозвани ясновидки и екстрасенси. Но има и по-различен момент: човешката психика е така устроена, че наличието на заплаха, на измислен – макар – враг понякога може да стимулира у личността градивни усилия. А в най-тежките случаи илюзията за враг може и да лекува – от самота и депресия: „Щом имам враг, значи, аз не съм нищо, аз все пак съм някой, и не съм сам... Двама сме, а това значи друго човешко същество, с което съм свързан... А и вероятността да превърна врага в приятел е достатъчно значима цел на един живот! Защо пък да не опитам!”

- Днес имаме ли нужда от нов Левски? Или пък е дошло време за молитва?

- Васил Левски не е просто изключителна личност – макар избран от народа за най-великият българин... Той не може да бъде измолен от Небесата, както бездетна жена измолва дете. Той е събитие: историческо, политическо и духовно и съществува не само в рамките на своя век, а във вечния поток на националното ни време. И всяко поколение трябва да го изучава, докато го разбере.

- Какъв тип книга бихте искали да прочетете?

- Не просто хубава – хубавината е съчетание на много качества. А вярна – книга, състояща се само от документи. Дори ми е минавало през ума следното: колко красноречив паралел би се получил, ако направим сравнение между два съвсем кратки периода от нашата история – първите шест години след Освобождението и първите шест години след деветосептемврийския преврат... Приликите са очебийни. И в двата случая започва нов период в съществуването на България. И в двата случая промяната се дължи на руска намеса. И в двата случая Русия поставя начело на държавата свой избраник – княз Батенберг, а после Георги Димитров. Следва руска окупация, руски офицери на важни места в армията и държавната администрация и непрекъснато вменяваното на народа чувство на благодарност към „братушките-освободители”. Накрая припламва идеята България да бъде обявена за Задунайска губерния, а по-късно – за 16-а съветска република. Разликата между тези два исторически периода е само една и тя също е очебийна: след Освобождението в управлението на младото княжество се вливат умовете и знанията на млади българи, получили своето образование в престижни европейски университети. И в следващите 30-40 години този колективен ум и образованост извеждат страната по-напред от останалите Балкански държави. След Деветосептемврийския преврат в министерствата – особено в армията, милицията, икономиката – идват млади хора направо от гората – някои от тях неграмотни, други бивши калфи или дребни занаятчии... Но всичките гладни, бедни и удобни в ролята си на сечива, призвани да изковават политиката на партията. И те сътвориха първо национализацията, после колективизацията. Нататък е известно. Подобен паралел би внушил за пореден път болезненото и винаги актуално предупреждение: „Народе, внимавай кого избираш да те управлява!” Такава книга ми се чете. Но де го този автор!!!

Пред портите на Дантевия „Ад” е написано: „Надежда всяка тука оставете”. Предричат ли писателите и днес апокалипсиса?

През цялото съществуване на човечеството апокалипсисът неотлъчно го е съпровождал, но му е бил даван на части, за да може да бъде преглътнат. Истинският апокалипсис ще бъде предречен от онзи писател, който съумее да предаде с думи случващото се в човешкия ум – там блуждаят откровенията и пророчествата, тайнствата, ужасите и образите, както витаещите в човешкото минало, така и идващите от бъдещето на човешкия род. Нищо не може да бъде измислено. Всичко или се е случило, или ще се случи. Ние само долавяме отгласа на събитията и се опитваме да го преразкажем.

- Предстои излизането на романа Ви „Безмълвие” с подзаглавие „Греховната младост на Паисий Хилендарски”. С какво този роман се отличава от останалите Ви исторически книги и как съвременният читател ще бъде привлечен към този доста стилизиран от историята образ?

- Всеки исторически сюжет се базира върху съчетанието на факт и фикция. Особеното в случая с „Безмълвие” е наличието на скромен обем източници, удостоверяващи събития от живота на Паисий. А да се изгради повествователен текст върху основата на няколко житейски факта – само онези, които Хилендарецът е пожелал да ни съобщи – е необходимо да бъде осигурен мощен поток художествени предположения. Реших се на това приключение, подтикната от една дребна бележка някъде из мрежата – свързана с френската писателка Франсоаз Саган, написала въображаема биография на световноизвестната актриса Сара Бернар. Неотдавна прочетох и книгата на Харис Влавианос „Тайният дневник на Хитлер”, окачествена жанрово от критиката като „сътворен документ”, тъй като такъв дневник не съществува. Известна е и повестта на Виктор Суворов „Ледоразбивачът” – за Сталин и Втората световна война, също обявена за фикционален текст. „Безмълвие – греховната младост на Паисий Хилендарски” визира един особен период от живота на първия ни възрожденец – едни десет години от неговата младост, които той е преживял неизвестно къде, неизвестно как и неизвестно с кого. А неизвестността винаги изкушава перото най-вече с богатството на предположения. Онова, което се стори привлекателно за автора, а надявам се да бъде такова и за читателя, беше фактът как едно дребно събитие става причина младият Петър Баанов – светското име на Паисий – да направи житейския си избор в погрешна посока. Пораснал между двамата си братя – хаджи Вълчо, търговец с кантора във Виена, и Лазар – Лаврентий – монах, а после игумен на Хилендарския манастир, младият Петър е искал да наследи семейната търговия – блазнела го е Европа, но всъщност попада в манастир... И как целият му следващ живот преминава в търсене смисъла на човешкото съществуване, за да го намери накрая в идеята, че преди на българския народ да се даде свобода, трябва да му се даде памет за собствената му история. Привлекателен за разказване се оказа и натрапващият се паралел между духовната тъмнина и безпросветност на българите от ХVІІІ век и липсата на духовност във времето, в което живеем. И мисля, че точно това беше подсъзнателният импулс за възникването на тази книга.

- Имате ли съкровена творческа мечта? Нещо, което непременно искате да напишете?

- Винаги тайно съм се надявала и съм молила Бог да даде време и сили, за да опитам с думи да нарисувам колективния портрет на българския народ в неговите най-велики прояви.

- В края на тази година ще чествате 80-годишен юбилей. Как ще отбележите събитието?

- Никак. Намирам за подходящо бурните всенародни тържества да бъдат временно отложени – до стогодишнината ми. (Смее се.)

Визитка

Heдa Aнтoнoвa (1940) е родена в с. Николаево, Плевенско, но от 1989 г. живее в Търговище. Тя e aвтop нa 22 книги: иcтopичecĸи poмaни, пoвecти, тeaтpaлни пиecи и нoвeли. Сред най-известните й рoмaни са: тетралогията „Памет” („Войната свърши в четвъртък”, „Не умирай вместо мен” „Приют за щастливи” и „Ангела”), „Вино” (диалогия), трилогията „Възкресените” („Cъвъpшeнaтa. Преподобна Стойна – неканоничната светица”, „Цapицa Eлeoнopa Бългapcĸa”, „Heгoвaтa любимa”), а също и романът „Πъpвият cлeд Бoгa. Любoвтa и cмъpттa нa Bacил Лeвcĸи”. Чacт oт твopчecтвoтo й e пpeвeдeнo нa pycĸи, фpeнcĸи, пoлcĸи и чeшĸи eзиĸ. Heдa Aнтoнoвa e eдинcтвeнaтa жeнa, нocитeлĸa нa нaгpaдaтa „Злaтен мeч” зa нaй-дoбъp paзĸaз. Предстои да излезе новата й творба – романът „БЕЗМЪЛВИЕ – греховната младост на Паисий Хилендарски” (ИК „Хермес”).