Неизвестните нови борби на Македония

Общото в политическата съдба на Албания и България са усилията на Белград да ги погълне цялостно или частично

Македонските патриотични организации дават гласност на тези албански становища и те придобиват още по-голяма популярност

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Отношенията между македонските българи и албанци през различните периоди не са еднозначни. Още по време на османското владичество водачите на двете групи взаимно се подкрепят, но когато предлаганите решения в националните им програми териториално се припокриват, сътрудничеството преминава в частичен антагонизъм. Подобни преходи обаче са временни, защото националните идеали и на двата народа не се реализират. В същото време след 1913 г. българи и албанци имат нов общ потисник, което води до нарастване на взаимните симпатии.

Това е особено валидно за периода след 1945 г., когато сръбската агресия е съчетана с комунистическа идеология. Общото в политическата съдба на Албания и България в този момент са усилията на Белград да ги погълне цялостно или частично. До 1948 г. обаче, когато настъпва разривът между Тито и Сталин, протестният глас на интелигенцията е заглушен. Единствената възможност за изразяване на недоволство са организациите на двете диаспори. Така например през 1947 г. група албански емигранти изпращат протест до ООН и настояват да бъде спряно „нашествието на Югославия в Албания, което става по уж мирен начин“. В този документ се изтъква, че над 10 хил. албанци се намират в затворите, защото се противопоставят на югославската агресия.

Македонското освободително движение си дава сметка, че в името на борбата срещу общия потисник, усилията на албанския народ трябва да бъдат подкрепени. Затова издаваният от Македонските патриотични организации в САЩ вестник „Македонска трибуна“ започва да отразява тежкото положение на албанците в Косово. Така се изгражда взаимно доверие, а през 1958 г. роденият в Скопие, но живеещ като емигрант в Бъфало албанец д-р Джан Маркони, изпраща поздрави до конгреса на МПО, в които пожелава „свобода на всички потиснати националности в една свободна и демократична Македония“.

През 1962 г. Джан Маркони се възползва от факта, че 41-вият конгрес на македонските българи се провежда в Бъфало и решава да го посети и произнесе реч. В нея обръща внимание за заслугите на някои албанци католици към каузата на македонските българи като сестра Алоати или някои албански учители в българските католически училища в Солун и Цариград.

Следващата година в Бъфало се провежда парад по повод деня на лоялността. Местната организация на македонските българи взима решение да участва заедно с представителите на албанската общност. Българо-албанската група е най-аплодирана от публиката, поради което е класирана на първо място в конкурса по манифестация.

През последвалия период „Македонска трибуна“ все по-често започва да публикува материали за борбата на албанците срещу режима на Тито. Тази информация, макар и трудно, достига и до Скопие, където сред македонската албанска общност започват дискусии за българо-албанските взаимоотношения. Този процес все повече започва да тревожи югославските служби и започва масово следене на албанските интелектуалци. През 1969 г. в кафене „Пирин“ в Скопие УДБА засича разговор между Сейди Креизи и Хамид Битик, в който твърдят, че „някои части от Черна гора и от западна Македония се падали на Албания, а че цялата останала Македония трябвало да бъде дадена на България, тъй като не съществувала македонска народност“.

Арестуван е и Фета Елмази от Кичево, който също твърдял, че „не съществувала македонска нация и че най-голямата част от Вардарска Македония трябвало да се присъедини към България“.

Особено тежка е съдбата на писателя и журналист Мехмет Али Ходжа - редактор на списание „Детска радост“. Той е осъден на 5 години строг тъмничен затвор заради това, че е отрекъл съществуването на „македонска“ народност, поради което е оспорил правото на Македонската академия на науките и изкуствата да носи това име. В хода на делото става ясно, че в издателство „Македонска книга“ и в клуба на писателите Мехмет Ходжа многократно е водил подобни разговори, в които „отрича македонското национално, културно и историческо богатство и отивал до там, че оправдавал великобългарските аспирации, с които македонците не се признават като нация“.

Преследването на македонски албанци за това, че са се осмелили да изразят позиция срещу фалшифицирането на фактите в югославска Македония води до мобилизация на албанците по света. Този процес е катализиран от гостуването на създателя на скопската писмена норма Блаже Конески в Чикагския университет, където му е дадена титлата „доктор хонорис кауза“. Възмущението е всеобщо не само сред македонските българи, но и сред македонските албанци. Рамадан Риза Садику от Битоля, живеещ в Истанбул, изпраща на 15 април 1969 г. протестно писмо до ректора на Университета в Чикаго. В него той споделя своите преки впечатления от случващото се в неговата родина: „Твърде изненадан бях, че комунистическите власти в Югославия започнаха денационализация над българското население в Македония... Бидейки свидетел като албански учител из разни села, а за кратко време и в град Битоля, на онова, което властта върши срещу македонските българи, а имайки предвид и проявленията на споменатия Блаже Конески, около който сега се е подигнал публичен въпрос, по съвест сметнах за правилно да Ви уведомя... Никога преди установяването на комунистическата власт в Югославия не бяхме чували за някаква македонска народност и за македонски език... От векове насам ние, македонските албанци, познаваме тези славяни само като българи, и езикът им сме наричали български, както и самите те са го наричали“.

Очевидно на този протест е обърнато внимание от страна на ректора на Чикагския университет, защото той изпраща отговор, в който се опитва да оправдае постъпката си. Рамадан Садику обаче отхвърля посочените доводи като несъстоятелни и на 27 август 1969 г. изпраща второ писмо. В него на псевдонаучните твърдени противопоставя собствените си впечатления: „Аз - като учител в Македония под югославска власт и жител в тази област до неотдавна, зная, че местното славянско население е българско и езикът му е български“. За да потвърди правотата си, цитира материал на скопския официоз „Нова Македония“ от 8 март 1969 г., в който е публикувана констатация на държавна комисия, която проверява как обществото се отнася към официалния език.

„Оказва се, че дори учителите, които го преподават на младежта, си приказват с нея в училище на домашния диалект. А чиновниците си служат и в официалната си кореспонденция с една смешна бъркотия от местни диалекти, от хърватски или сръбски изрази, примесени с думи и новоскалъпени изрази от този „литературен“ език“. Поради тази причина Рамадан Садику е убеден, че „творението на Блаже Конески и нему подобни някои лица е нещо смешно, да не кажа и унизително за домашното общество“.

Македонските патриотични организации дават гласност на тези албански становища и те придобиват още по-голяма популярност. В края на същата година бившият албански министър на просветата Реджеп Красничи публикува статия за Албания в „Акен Нюз“, орган на подтиснатите европейски народи, в която казва, че сред етническите малцинствени общности в неговата страна има и българи. Най-критична политическа оценка за македонизма от страна на албанците обаче е направена през 1971 г., когато в септемврийския брой на водещия албански задграничен вестник „Фламури“ се изтъква, че в югославска Македония са измислени „нова“ македонска народност и църква.

На фона на изнесените данни, истинско недоумение предизвикват сегашните позиции на някои министри албанци в правителството в Скопие, които заявяват, че се ръководят от наученото в югославските училища. Резонно възниква въпроса дали те са истински синове на своя народ или обслужват користни цели?