Популярният актьор и илюзионист Ненчо Илчев е привлечен от магията на сцената още в най-ранната си възраст. Едва 8-годишен, той вече изнася представления пред свои приятели, съученици и комшии. Амбицията му да стане актьор се сбъдва през 1992 г., когато той е приет в НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Випускът му често е наричан „звезден“, защото в него освен Ненчо, са и други бъдещи звезди на родната сцена, като Асен Блатечки, Башар Рахал, Карла Рахал, Иван Бърнев и Стефания Колева. След завършването си, талантливият актьор става част от трупата на Театъра на българската армия. Телевизионните зрители го обикват с изявите му в предаването „Спукано гърне“ и шоуто „Комиците“, както и с ролята му в сериала „Столичани в повече“.  В момента, той е част от екипа на „Дъ Шоуто“. През 2006-та, Ненчо печели наградата за млад актьор „Иван Димов", за ролята му в спектакъла „Ножица-трепач".  Почитателите на театъра могат да го гледат и в спектаклите - „Мъжът на жена ми“, „Много шум за нищо“,  „Лоши момчета“, „Вечеря с приятели“ и „Тя, той и още двама-трима“. На голям интерес се радва и „Забранената книга за фокуси“ на Ненчо, която вече има втори тираж. Актьорът е щастливо женен за колежката си Зорница Маринкова, с която имат един син – Момчил.

- Ненчо, този месец празнува твоя 50-годишен юбилей, но детското пламъче в очите ти още гори. Как успяваш да запазиш живо детето в себе си и на колко години се усещаш?
- Просто съм си такъв, нищо конкретно не правя. Усещам се доста по-млад от годините, на които съм и благодаря на Господ, че съм здрав и в добра форма. Когато със Стефания Колева, Иван Радоев и Иван Ласкин ни назначиха във Военния театър през 1997 година, бяхме на по 20 и няколко години. Тогава там играеха актьори, които бяха на по 40-50 години и ние си казвахме: „Егати чичките“, но като дойдеш на тази възраст и виждаш, че човек на тези години не е толкова стар. Сега сигурно и младите в театъра казват за нас - егати чичките! (Смее се.) Изключително съм щастлив и благодарен на Господ, че ми е дал всички тези неща, които са ми се случили – сбъднал съм всичките си мечти и пожелавам това на всеки един човек на моята възраст. Годините минават много бързо и човек трябва да живее позитивно и смислено, защото нито с теб започва, нито с теб свършва света. 

- С какво те изненадаха най-близките ти хора – съпругата и синът ви и кой е най-ценния подарък за теб?
- Съпругата и синът ни ми купиха един хубав парфюм, какъвто исках, а аз ги заведох на вечеря - не съм правил нещо кой знае какво. Най-ценният ми подарък беше, че „Забранените фокуси на Ненчо“ излезе точно тази година, след като се забави заради пандемията. Получи се точно както съм си мечтал - в мащаба, в който исках и с хората, с които съм искал да работя. Щастлив съм, че спектакълът въздейства толкова емоционално на зрителите, а децата много му се радват.

- На 29 май отново ще представяте пред родната публика този вълнуващ спектакъл „Забранените фокуси на Ненчо“, в който сте заедно с Лара Златарева – Кака Лара. Кой от номерата в него се превърна в любим на зрителите?
- О, няколко са. Има една левитация - летене във въздуха на двама души – аз и едно момче от балета. Това е специално направен номер, посветен на Стефан Данаилов, като с него исках да изразя благодарността си към моя учител. Такава левитация е коронният номер и на Крис Ейнджъл, така че съм в крак с времето - модерна и хубава илюзия! Режисьор на това представление е Емил Марков, който написа и неговия сценарий. Много красив стана спектакълът, много средства са вложени в него и благодаря на Военния театър, защото трябва да имаш добър екип - реквизитори, сценични работници, осветители..., за да се получи такова шоу. Това е най-мащабният проект, който се прави на нашата сцена. 

- А според теб, в какво се крие магията на спектакъла „Догодина по същото време“, който играете  заедно с Алекс Сърчаджиева? Какво ви споделят зрителите след представлението?
- Първо, това може би е най-красивата пиеса, писана за мъж и жена, а може би и най-поставяната - със страшно  много награди, а текста и диалога са уникални. „Догодина по същото време“ е моя детска мечта, която сега сбъднах!  Спомням си, че когато бях 12-годишен родителите ми ме заведоха на тази постановка в Смолян. Играеха Тодор Колев и Анета Сотирова - останах като омагьосан и тогава се роди желанието ми да стана актьор. След това гледах спектакъла още много пъти, а като влязох във ВИТИЗ направихме откъс от него със Стефания Колева. Нона Йотова, като ме срещне някъде и все ми казва колко е било хубаво. Оттогава си мечтая за този спектакъл и явно сега си дойдоха годините и го направихме с Пловдивския театър, а режисьор е Ивайло Христов, който е просто уникален. Пожелавам си още срещи с такъв режисьор, който прави пиеса за 20 дни, а не за три месеца! Радвам се, че зрителите са супер разчувствани след представлението, има и много млади хора с насълзени очи –просто  няма как да излезе недоволен човек след него. Не съм си и мечтал да стане толкова хубаво. 

- Ти участва и в постановката „Актрисата“, която се превърна в сбогуването на Стефан Данаилов с родната публика. Каква емоция беше това за теб и как те избраха за ролята ти в спектакъла?
- Актьорите ни избра лично Стефан. Аня Пенчева предложи тази пиеса, а той събра екипа - хора, които обича и му е приятно да пътува с тях. Благодаря на Господ, че ме е срещнал с този човек - много любов ми е дал и ме е подкрепял. Това наистина беше прощално представление за него, обикаляхме цяла България и след спектакъла той винаги оставаше на сцената и си говореше над час и половина с хората от салона. Разказваше им за свои преживявания с много самоирония и чувство за хумор, а хората го слушаха прави и с такава любов! Видях какво е да си толкова обичан в България и на всеки пожелавам да му се случи това - да е истински обичан като него. Народен човек, който хората боготворяха и се радвам, че тези последни мигове той сподели с мен и аз съм бил покрай него. За мен, артисти като него, Стоянка Мутафова и Парцалев са божии избранници – хора, така обичани от народа.

- Кои са най-важните житейски уроци, които си научил от Стефан Данаилов, като негов студент и би ли споделил някоя история, или случка, която го описва като човек?
- Те са безкрайно много. Той беше обичлив човек и много позитивизъм и обич имаше около него - от хората, които може да те наругае, без да те обиди и да те напсува по най-лошия начин - с огромна любов! Това може да го направи само широко скроен човек – просто раздаваше любов. Точно това ни учеше, казваше ни, че трябва да имаш късмет в живота, да си работлив, да обичаш всички и да си честен с професията си. Той беше обичан преподавател, други учат студентите, но не им дават любов в тези студентски години, когато душичката ти е ранима и трябва някой да те учи на живот - какво те очаква в живота на тази крехка възраст. Стефан ни беше и закрилник. Има една показателна в това отношение случка. В трети курс репетирахме „Опера за три гроша“ с Ивайло Христов, който беше негов асистент и много ни се ядосваше, че някой закъснял, друг се напил и т.н. Той си тръгна и тогава дойде Стефан – също сърдит, след срещата му с Ивайло. Удари ни едно конско, после попита колко е часът – беше обедно време. Изведнъж каза: „Хайде да ви водя да хапнем кебапчета“, а там както само той умее - напълни една маса с всичко възможно и ни наяде и напи до насита. Каза ни, че Мария (съпругата му-б.а.), Бог да я прости, в момента е при родителите си и ни заведе в тях - цяла нощ купон и направихме дома му на мазало. После не знам как се е оправил! (Смее се.) Той се държеше с нас като с равни и ни учеше на живот.

- Говори се, че той не е давал друг да плаща сметката в негово присъствие. Истина ли е това?
- Да, сядаш на маса и все той плащаше сметката, като си вземе хонорара и още не са свършили  снимките на филма и той вече е изхарчен! На много хора помагаше, а на колко е намерил апартаменти и на колко болни хора е помагал... Стефан е сред важните хора, които срещнах в живота си.

- А трудно ли ти е да останеш толкова усмихнат и позитивен във времето, в което живеем – първо пандемията, а сега и войната в Украйна?
- Не си давам сметка за това, то си е до характер. По време на пандемията нашата професия беше почти спряла, но не съм се отчаял и благодаря на Господ, че успяхме да се справим. На много колеги с ипотеки и заеми им се наложи да работят и други неща, но аз имах много представления и успях да се справя. Малко по-позитивно като гледа човек, че и това ще мине и животът продължава - ние знаем и две и двеста. Едно време, в началото на века е било много по тежко – имало е повече войни, бомбардировки… Хората е нямало къде да живеят, мъжете е трябвало да ходят на фронта и са измирали на по 18 години, наистина много по-тежко е било и ние не трябва да се оплакваме толкова за това, което ни се случи.

- С Руслан Мъйнов често сте заедно на екран, както и в постановката „Направихте ме на луд“. Говорите ли си за тази война, или избягвате темата?
- Говорим си много и той е потърпевш от това, защото неговите роднини са в Украйна, на мен също ми е мъчно за него, че най-близките му хора са там. Войната е гадна работа – жалко, че  човек нищо не може да направи. Надявам се и това да отмине, но защо въобще трябва да го има - на кого е необходимо в 21 век да се води такава война?! Малоумно е днес да има толкова военни машини и танкове, ако тези пари отиваха за Африка или за по-бедните хора, светът щеше да  е много по-добър.

- Какво може да те разплаче?
- Аз съм от ревливите хора - може би с годините това намалява, но нещо много елементарно може да ме развълнува и разплаче. Например, един жест на дарителство, каквито виждам и в „Като две капки вода“. Някаква проява на добрина винаги ме вълнува и като видя такива постъпки няма как да не се трогна, нали затова сме пратени на този свят - да бъдем добри и състрадателни и да даряваме положителни емоции на хората. Щастлив съм, че Музея на илюзионното изкуство в Момчиловци, за който мечтаех, вече е на път да се осъществи - на прага сме да стане и в него ще може да се види всичко, което съм събрал с годините като реквизит, а то е много! Благодаря за помощта на Министерството на културата и на кметството на Момчиловци в лицето на Сийка Суркова, както и на Дора Янкова.

- Случвало ли ти се е да правиш фокуси, за да спечелиш някоя дама и как се случи любовта между теб и половинката ти Зорница, която е дъщеря на известния ни певец Илия Ангелов?
- Не е чрез фокус, при нас всичко стана бързо. Тя беше още във ВИТИЗ, а аз живеех във Военния театър, където имаше една войнишка стая. След казармата, към Военния театър приемаха няколко бройки и това бяхме аз, Иво Сиромахов, Иван Бърнев и Стойо Мирков, с които деляхме тази стая. Точно по това време се запознах с жена ми в една дискотека и след няколко дни тя също дойде да живее в тази стаичка и остана. (Смее се.) Стойо напусна, а ние с нея живяхме там една година и след това се оженихме. Трудно беше, но бяхме щастливи.

- Една от емблематичните ти роли е на отец Григорий в „Столичани в повече“. Какво е твоето истинско отношение към вярата и църковната институция?
- Аз съм дълбоко вярващ човек и съм сигурен в съществуването на тази Сила, която ни пази и помага. Ако човек по-често се обръща към Господ му се случват хубави неща и е закрилян и спокоен. Аз съм възпитан във вярата от баба ми Еленка, майка ми също е вярваща – изключителни родители имам и благодарение на тях ми се случва всичко, което ми се е случвало в живота. Направо немислимо изглежда да излезеш от Момчиловци и да станеш артист. Нашите са зъботехници, обаче никога не ме спряха по този път, а ме подкрепиха - майка ми дори ми правеше костюмите, а баща ми декорите за представленията, които изнасях като малък. Помня, че ме заведоха да се видя с Мистър Сенко, те ме водеха и на театър в София, а от Момчиловци до столицата - това са 300 км, но го правеха за мен, само и само да си сбъдна мечтите. Много е важно човек да подкрепя децата си и да вярва в Бог. Сигурен съм, че го има, а това че съм играл отрицателен герой на поп е художествена измислица, въпреки че голяма част от свещениците са като моя герой - малко са дълбоко вярващи. Както е казал Иисус – трябва да се махне пазара от храмовете, а повечето са ги превърнали в тържища. Вярата е друго и не е необходимо да палиш най-големите свещи пред най-големите икони, като не вярваш - нищо няма да стане. Можеш да се помолиш и сам вкъщи пред кандилцето. 

- А случат ли се чудеса в живота ти?
- О, много хубави неща са ми се случвали, след като се помоля. Убеден съм в това. Човек, ако намери комфорт със себе си и се опитва да бъде добър – ще усети тази помощ. Насила не става - не е дарителство, ако дадеш 2 милиона, защото очакваш после всичко да ти е добре, не - човек трябва да живее с вярата. 

- Любимата ти мисъл?
- Ако силно вярваш и го искаш силно – всичко е възможно!