Периодът 1947-1991 г. изобилства с документи в българска подкрепа

Независимо от някои лъкатушения, през последните две години България съумя да изгради и наложи национална консенсусна позиция по въпроса за евроинтеграцията на Скопие, като го обвърза с премахване на тоталитарното идеологическо наследство, фалшификациите и езика на омразата и спазване на човешките права на тези северномакедонски граждани, които въпреки репресиите продължават да съхраняват своето българско самосъзнание. Успехите не закъсняха, като безспорно до момента най-голям е приемането на 25 март т. г. от Европейския парламент на резолюцията за напредъка на Северна Македония. В този документ Европа застана зад България и ясно показа част от реалните проблеми край Вардар. Тази картина се потвърди и по време на неотдавнашното посещение в София на еврокомисаря по разширението Оливер Вархеи и министъра на външните работи на Португалия Аугущо Силва, когато бе заявено, че България е водеща страна при разработването на политиката на ЕС към Западните Балкани.

В тази рамка има и пробойни, като те бяха известни и преодоляването им се дискутираше през същия този двегодишен период. Бе ясна водещата роля на Австрия, която отстоявайки най-вече своите инвестиционни интереси в Западните Балкани, започна да групира около себе си и съседните държави в Централна Европа. Този процес бе подпомогнат и от пропагандирането на югоносталгията в постюгославското пространство. За съжаление точно в тази насока българската дипломация не се вслуша в предупрежденията и не пожела да предприеме никакви действия. Така се стигна до официални критични изказвания на австрийски държавници срещу България. Но може би най-неприятно впечатление направи позицията на хърватския президент Зоран Миланович, който не само отхвърли забележките на София относно предишните си недипломатични думи по адрес на България, но заяви, че София трябва да спре да „рита“ Скопие.

Разгледаните факти показват, че страната ни продължава да не е готова да се срещне с тези предизвикателства и да се опита да намери решение на проблемите като използва аргументи, произлизащи именно от сегашните ни опоненти. А периодът от 1947 до 1991 г. изобилства с материали, произхождащи от хърватски, словенски или австрийски среди, в които се подкрепя българската теза за Македония. За съжаление към тези документи у нас поради властващия национален нихилизъм през онзи период не е проявяван никакъв интерес, поради което те са бяло петно в познанието ни и по този начин днес сами се лишаваме от силни инструменти за външнополитическо въздействие.

От наличната документация е видно, че през 1950 г. е поставено началото на новото 40-годишно сътрудничество между борещите се за свобода македонски българи, хървати и словенци срещу сърбокомунизма на Тито, който се явява общ потисник и на трите групи. Така се стига до първата мащабна обща проява - на 5 ноември 1950 г. в Чикаго се състоява историческият македоно-хървато-словенски събор, на който е приет Манифест, в който се отрича Югославия и управлението на Тито. В този документ по отношение на днешната република Северна Македония се заявява: „От Белград се нареди местното население да се учи на нов, изкуствено създаден език, наречен „македонски“. Този език е смесица от разни диалекти, подсилвани постоянно със сърбизми. Целта е да се сърбизира македонското население, което от векове, според признанията на всички видни филолози, е говорило само български. Комунистическите управници отрекоха хилядагодишната култура и просвета на македонските българи и почнаха да пишат история от 11 октомври 1944 г. Всеки, който се осмели да поиска езиковите си, политически и граждански права, според комунистическите наредби се обявява за враг на държавата, агент на американския империализъм и на Уолстрийт и при една бърза съдебна процедура се праща в затвора“.

Колко актуално звучат тези думи и днес! В тях няма дори и противоречие с позицията на сегашния хърватски президент Миланович, който е бивш член на Съюза на югославските комунисти и продължава да обслужва интересите на Белград, от който собствената му родина се освободи чрез кървава война през 1991 г.
Що се отнася до Австрия, може би най-важният факт е, че през 1953 г. бившият австрийски канцлер Курт фон Шушниг гостува на легалното македонско освободително движение в Америка и е запознат в детайли с борбата, която водят македонските българи за своето освобождение, в т. ч. и против сърбокомунистическата идея за „македонската нация“. От тогава е съхранено едно посвещение на канцлера Шушниг: „Най-добри пожелания за моите македоно-български приятели в САЩ и Канада“. Каквито и позиции да заема днешното австрийско ръководство по отношение на евроинтеграцията на нереформирано Скопие, няма как да не се съобрази с факта, че един неин канцлер и герой, отстоявал нейната независимост, е защитавал българите в Македония.