Несъществуващата българска меритокрация

Политическата ни система не е пред разпад, тя се е разпаднала

Говорим за онази система, при която човек успява, ако е заслужил да успее

България е държава, изправена пред много предизвикателства. Инфлационен натиск отвън, силно подклаждан от некомпетентната финансова политика на последния редовен кабинет. Война на няколкостотин километра от границата ни. Вътрешни противоречия, дължащи се и на войната, т. е. подклаждани с парите и мрежите на външни сили. На фона всичко това политическата ни система не е пред разпад, тя се е разпаднала. Фактически всички играчи на терена не могат да се гледат помежду си. Един срещу всеки, всеки срещу един - това е ситуацията в момента. Усещането за разпад на държавността се манифестира и през засилени битови и улични инциденти. Младежи млатят други младежи пред камера, наркомани убиват хора с колите си, кражбите и битовата престъпност се увеличават пряко пропорционално на изчезващото усещане за държавност.

Всичко това е факт. И представлява симптом, който следва да се лекува. Интензивно и с широкоспектърни антибиотици. Проблемът обаче е, че отвъд симптомите, явно имаме някакво друго фундаментално състояние, което продуцира всичките ни вътрешно-политически дефекти. С една дума, дори и политиците да намерят някакъв общ език, това няма да реши заболяването, а ще третира само един от симптомите. Цялата работа е, че трябва да се опитаме да разберем какво е фактически заболяването, а след това да търсим как да го излекуваме. Иначе болестта ще продължи да се развива, след като изцерим един симптом ще се появи друг и така до безкрай. Или до летален край, което дойде първо. Съжалявам за привидния песимизъм, но ситуацията е каквато е и никакво заравяне на главата в пясъка няма да я промени.

Добре, де, какъв точно да е водещият проблем пред българската държава? Защо политиците ни се държат като ощипани госпожици? Защо обществото ни е раздирано от такива вътрешни конфликти и несъгласия? Не говорим за нормалните различия между различните обществени групи, говорим за физическа, фактическа, видима непоносимост един към друг, която ако не се сложи под контрол е напълно възможно да избие като вулкан на повърхността. Възможните отговори са много, нямам претенцията да ги разбирам всичките. Но ми се струва, че има един подчертан проблем, който изглежда в корена на всички останали. Несъществуващата българска меритокрация е, ако не единствената, то поне сред водещите, причини за емоционално-политико-обществено-икономическата каша, в която всички сме забъркани от немай-къде.

Меритокрацията, в кратце, е онази система, при която човек успява, ако е заслужил да успее. Работиш много, работиш сърцато, учиш се и се развиваш и в резултат успяваш. Постигаш целта си и реализираш мечтите си. Успехът е само в твоите ръце, никой не може да те спре и ограничи, ако спазваш правилата и даваш всичко от себе си. Меритократичното общество е справедливо общество, в което всеки заслужава съдбата си. Ако си успял, това е защото си заслужил да успееш. Ако си се провалил, това е защото си заслужил да се провалиш. Никой не може да носи отговорност за личното ти щастие или нещастие освен самия теб. Практиката показва, че именно този тип общества са най-успешни, най-щастливи и най-продуктивни. По-същество, меритокрацията е свобода. Ни повече, ни по-малко.

В България меритокрация няма и май никога не е имало. По време на социализма успяваха не умните и способните, а номенклатурчиците и апаратчиците. След промените системата се възпроизведе, давайки нечестна преднина на децата на номенклатурата, на разни полуграмотни безвратници, на тарикати с мерцедеси и всякакви други случайници. Появи се кастата на „назначените милионери“ - основно некадърници, които са попаднали на правилното място в правилното време. В началото на новото хилядолетие тази бурна шуробаджанащина започна да тлее и изпосталява. При все всичките си кусури, управленията в последните 20 години, били те жълти, червени или сини, навигираха страната във време, в което започнахме да виждаме наченки на меритокрация.

Проблемът с меритокрацията е, че тя трябва да е или пълна, или никаква. Ако не знаеш какво е свободата, несвободата ти изглежда приемлива. Вижте китайците - те никога не са познавали вкуса на свободата и затова безумните локдауни, истеричните комунистически експерименти и оруелските социални рейтинги им се виждат съвсем в реда на нещата. Няма как да ти липсва нещо, което не си виждал, не си чувал и не познаваш. Проблемът, в смисъл проблемът за системата, идва, когато човек вкуси от свободата. Тогава връщане назад няма. Няма устойчиво състояние на полу-свобода, така както няма състояние на полубременност. Човек или е свободен, или не е. Трайно несвободен може да е само човек, който никога не е бил свободен. Днес, след над 30 години след промените, вече достатъчно голяма критична маса от хора опитала от свободата и е недоволна от недостатъчната u наличност.

Всеки от политическите субекти разбира този фундаментален проблем, гледайки го от собствения си зрителен ъгъл, който обаче обхваща част от обяснението, а не вижда цялото такова. Дали го правят правилно и осъзнато е друга тема, но изглежда част от партиите инстинктивно разбират, че свободата става все по-централен въпрос на политиката. Всъщност точно това е основният въпрос, който трябва да бъде отговорен, за да решим останалата част от уравнението на живота, който ни се е паднало да живеем - как да постигнем меритокрация и свобода? Всичко друго са подробности, финтифлюшки и детайли. Но фундаментът, или поне съдържателна част от него, е това. Оттук насетне победи на избори и в сърцата на хората ще имат онези партии и личности, които се борят за свободата и меритокрацията и срещу авторитарния нагон сред останалите политически субекти.

България е изправена на кръстопът - свобода или несвобода. Партиите, които осъзнато или неосъзнато се опитват да върнат несвободата ще бъдат пометени. Това вече им се случва, без значение дали те го разбират или не. Партиите, в които има вътрешен сблъсък между проводниците на свободата и проводниците на несвободата, ще се разпаднат или променят. Системата ще продължи да получава мозъчни сътресения, докато не се случи онова, което всъщност май мнозина търсим - свободата. Струва ми се, че все повече хора искат да решават сами съдбата си без да имат стъклен таван от шуробаджанащина, корупция или управленска немощ, прикрита под алабализми и политически инфантилизъм.

Българският народ ще бъде свободен и ще получи своята меритокрация, ако наистина го желае. И това ще се случи със или без сегашните играчи на терена. В крайна сметка дали ще са тук, когато България окончателно скъса с оковите на наследствения авторитаризъм, си зависи от тях. Но обществото ни или поне една критична маса от него няма да спре да се бори за свободата и меритокрацията си. Друго сигурно може и да няма, но в това можем да сме напълно уверени.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи