„Обща история“ се прави от общ народ, от един народ. В българо-македонския случай това е българският народ, а тяхното име не е етническо, а географско име

При тоталитарен режим няма етническо и народностно самоопределение. Каквото каже партията - това е. БКП казва, че в Югозападна България има македонски етнос, има етнически македонци. А комунистите в бившата югославска социалистическа република Македония казват, че българи в тази република няма. Всички там са македонци. И двете партии са съгласни, че има македонска нация. Така е наредила Москва. Те козируват и изпълняват. Сетне БКП се преименува на БСП. Партията на македонските комунисти пък се нарече СДСМ. И двете партии днес управляват.

Общото между тях е антибългаризмът, проявяван активно и настъпателно от много десетилетия. Примерите чет нямат. Денят няма да ми стигне, за да ги изброя.

По какво още си приличат тези две бивши комунистически партии. По омразата срещу умните, образованите и независимо мислещите хора. И в БЮРМ и в НРБ, такива хора са били преследвани, изпращани в концлагери и избивани. За да бъде заличена народната памет. За да расте плевелът на забравата. За да се се слави Тито в БЮРМ (Бивша югославска република Македония. б. р.) и Димитров в НРБ. У нас хвърлят в концлагер дори авторът на „Железният светилник“ Димитър Талев - голям български и световен писател, родом от Македония.

Така при т. нар. социализъм израснаха поколения в заблуда. И днес не е много по-различно. Трябва да приемем днешната действителност, в която между незнаещите и нечетящите попадат дори премиерите на Северна Македония и България - Ковачевски и Петков. Първият едва сега открива, че съпругата му е от български род. А вторият направи цяла правна сага със своето българско гражданство. Но пък е ясно, че неговата съпруга не е българка. Така някога и българските царе са вземали за съпруги чуждоземки. Просто традицията продължава.

И така си тече времето. Преди 20 години, по време на визита на високопоставена македонска държавна делегация в София, нейните членове с изненада установиха, че на стената в един от салоните на президентството виси, редом с портретите на останалите български царе и портретът на цар Самуил. Настъпи смущение. Наложи се да им обясня на разбираем български език, че ако махнем от стената този портрет, там ще остане празно място, истинска дупка в историята и ще изглежда грозно. Ще се губи цар, ще се губят царски години. А ако македонците решат да окачат този портрет на стената на президентството в Скопие, то той там ще виси изключително самотно. И пак ще бъде грозна стената. Затова и се разбрахме, че е по-добре цар Самуил да продължи да си виси на стената в София.

Но защо съм запомнил този случай? Защото веднага след дебата, затова къде трябва да бъде закачен портретът на цар Самуил, започна официалната пресконференция на президентите Първанов и Цървенковски. Македонската страна си водеше преводачка. Тя горката започна да „превежда“, но още след първите няколко спънати изречения взе да пребледнява, видимо да се затруднява и в един момент се строполи на земята. Припадна! Разбира се, веднага в залата влетя доктор. Журналистите се разпискаха. След това настъпи неловко мълчание. Изнесоха извън залата „преводачката“ и пресконференцията продължи без преводач.

Но защо припадна клетата македонска „преводачка“. Ясно защо: най-трудно е да се превежда от свой на свой език. Голяма мъка е. Чуваш думата, разбираш я, знаеш, че всички които слушат я разбират, но ти си длъжен като „преводач“ да намериш някоя друга, „чужда“ дума за нея. Примерно: чуваш „намаление на цените“. Разбираш за какво става дума. Но трябва да го „преведеш“ на „македонски“. Но как да го „преведеш“? Женицата го „преведе“ като „намалуване на цените“. И веднага припадна.

Всъщност гражданите на днешната Северна Македония трудно и е възможно с припадъци да схванат, че „обща история“ се прави от общ народ, от един народ. В българо-македонския случай това е българският народ, а тяхното име не е етническо, а географско име. Самото понятие „обща история“ е българският компромис в Договора ни със Скопие. Защото това си е нашата, българската, история, която приемаме в името на „светлото европейско бъдеще“ да наричаме обща. Въпросът е откога докога тя е „обща“. Защото спор няма, че е история. Сега чета, че един пишман професор от Скопие бил признал, че Самуил е български владетел, но не било все още ясно какъв е народът, на който е бил владетел. Демек, подсказва този скопски многознайко, царят може да е български, но народът е македонски. И защо тогава няма нито един средновековен надпис от това време, на който да се чете „македонски“, „македонци“? Пишман професорът мълчи. Така мълчаха и членовете на македонската държавна делегация, когато преди 20 години зяпаха по стените на българското президентство с надеждата да открият „своя“ цар. Но както вече обясних, тогава те кандисаха цар Самуил да си остане там където му е мястото. Но по-късно, след десет години, решиха да му издигнат огромна статуя на централния площад в Скопие и да подновят шмекеруването си. Така я карат и до днес: с търчилъжене. И преговори искат да водят за членство в ЕС!? За тяхно съжаление основна ценност на Европейския съюз е истината. Лъжата не е европейска ценност. И затова македонците стоят пред европейските порти вече близо 30 години. А добруджанците са в Европа. И мизийците също. Че и тракийците дори. И се очертава още да седят македонците пред тези порти. Но те имат право да чакат. Ние също имаме право да ги чакаме, докато се налзандисват и натуткат. Понякога в историята чакане му е майката. За да няма неочаквани припадъци.

Александър Йорданов е евродепутат от ГЕРБ-ЕНП и бивш посланик в Македония