САЩ трябва да започнат да мислят извън стереотипа и да помогнат за създаването на новата архитектура за сигурност, която не само ще включва Русия, но може би ще замести и НАТО

Украйна е обсебила съзнанието ми. Написах малко за нея, защото искам да избегна да бъда погълнат от емоционалността на войната и на страданието и от биещия се в гърдите патриотизъм на глупаците.

Според мен ние трябва да започнем да се подготвяме за края на войната и какво трябва да се случи след него. Политиката в посоката, в която сега върви, рискува да създаде една игра на крайности, която само ще увеличи несигурността в Европа.
Нека поставим нещата в контекста. От поне три десетилетия твърдя, че първенството на САЩ в света избледнява.

Признаците на този относителен спад бяха ясни през цялото това време: от възхода на Китай, до появата на международните институции, които САЩ не участва и не „контролира“ като Шанхайската организация за регионално сътрудничество и дори и G-20, където САЩ е неспособен да наложи волята си в Ирак и Афганистан.

Никъде тази тенденция на противоречия, не е по-очевидна, отколкото в неизбежния възход на другите регионални и глобални сили като Китай, Индия, Турция, Бразилия и дори и Германия.

За някои коментатори войната в Украйна предлага тази възможност за „възстановяване“ на американската мощ и на глобалното лидерство. НАТО се „завръща“. „Запада“ е единен. Възстановява се „базираният на правилата международен ред“. Отхвърлянето от страна на Тръмп на глобалното лидерство на САЩ беше еднократен случай, аберация, но ето, най-после Америка се завръща.

И все пак, и все пак. В порива на това пламенно морализаторство за руските военни действия в Украйна (а те са много ужасни), малко от американците гледат сериозно на това как неуспехът ни да видим, че светът се променя, и че нашата слепота за нашата презумпция за неизбежното лидерство, допринесе особено за страха на Путин за руската сигурност. Няма да споря по този случай. Джон Миршаймър се изрази много ясно, макар и с донякъде остри аргументи.

Ако има истина в това твърдение, а аз вярвам, че има, това е класическият случай на САЩ, които утвърждават своето лидерство чрез създаването на набор от политически реалности, които имат обратен ефект. Вместо да приветстват Русия в новата рамка за европейската сигурност през 1990-те години, САЩ ги препънаха. Това действие имаше обратен ефект, защото САЩ вече не управляват международната система, и вече не създават правилата. Противоречието се появи директно с разширяването на НАТО и нежеланието да се вземат на сериозно руските опасения за тяхната сигурност. Не е нужно човек да харесва Путин или неговия режим, за да приеме, че Русия, подобно на другите нации, като САЩ, има сериозни опасения за своята сигурност. Признаването на този обратен ефект ще бъде важно за преодоляването на края на украинската война и за създаването на условията, за да се гарантира, че това няма да се повтори.

В момента американската позиция за края на тази война изглежда същата като при разширяването на НАТО. Руснаците разбират само от силата, гласи аргумента, така че е време да разширим допълнително НАТО, да увеличим военния си капацитет, да положим основата за милитаризираната конфронтация с Русия в бъдеще.

Ние знаем, че тази война ще свърши в един момент. Може да завърши с украинска победа, и с изтласкване на руснаците от страната им, връщането на Донбас и на Крим и преподаването на един урок на Путин. Сърцата лудо скачат в гърдите на НАТО при тази перспектива. Но аз смятам, че това е нереалистично; Русия вероятно ще си остане в Донбас.

Може да завърши и с руска победа, с превземането на Киев, със свалянето на Зелински и поглъщането на голяма част от страната от Русия. Но военните събития досега и ясната отдаденост на украинците да защитават страната си ни говори, че това също е малко вероятно.

Така че ни остава третият вариант, при който, когато стрелбата спре, ще имаме патова ситуация. Русия ще държи Крим и Мариупол, както и голямата част от източния регион на Донбас. Същата ситуация, в която бяхме преди да спре стрелбата, когато половината от страната е окупирана, като Русия е готова да създаде още проблеми, докато САЩ и НАТО насочват повече оръжия към Киев с още по-ревностна отдаденост към неговото въоръжаване по границите. Но това не е рецептата за дългосрочната регионална стабилност.

И това е моментът, в който правилата трябва да се променят и където САЩ трябва да признаят необходимостта от нови правила, нови решения, ако региона иска да има стабилен режим на сигурност. Точно обратното на това, където бяхме през 1990-те години, когато решихме да сковаваме руснаците и да обединим бившите страни от Варшавския договор в НАТО. Но при много по-лоши условия, защото го няма Елцин, който искаше да говори със САЩ и НАТО, а насреща ще е натъртена, параноична и посрамена Русия, и без да ги има споразуменията, които да ограничават конвенционалните оръжия в Централна Европа, и където ги няма форумите за обсъждане на тези въпроси.

Ще направим ли една и съща грешка два пъти, с още по-катастрофални последствия?

Въпросът е европейската сигурност, е същият какъвто беше през 1990-те години. Но, разбира се, трябва да говорим за рамката за сигурност в цяла Европа и това означава, че правилата трябва да се променят. Трябва да се вземе предвид несигурността на всички европейски държави. Това означава да мислим извън рамката, която САЩ и НАТО изградиха така умишлено преди 25 години. Само едно общоевропейско споразумение ще гарантира, че всички страни ще се чувстват наистина сигурни.

Това означава че трябва да вземем предвид вековната руска несигурност за нейните граници, нещо, което ние не направихме през 1990-те години. Страните от НАТО трябва да се опитат да се поставят на мястото на Русия, за да разберат, че това, което ни изглежда като незастрашаваща дейност на съюза, за Русия изглежда като военна заплаха. Може да не вярваме, че НАТО изглежда заплашително и това няма никакво значение. Но за Русия това е заплаха и Путин успешно издои това чувство в своя полза.

Ето няколко елемента, върху които си струва да се помисли, за разлика от въоръжаването на двете страни до зъби в подготовката за следващата конфронтация помежду им. Важно е всяка такава дискусия да признае, че националните интереси на всички страни трябва да бъдат разбрани и взети предвид.

Сигурността на всички ще изисква нова рамка за конвенционалните военни сили в Европа. Това може да се основава на рамката, предоставена от вече отхвърления Договор за конвенционалните въоръжени сили в Европа, с новите цели, ограничаващи конвенционалните сили, особено в граничните зони.

Ще трябва да има ново споразумение за ядрените оръжия със среден обсег, ограничаващо разполагането на Русия в обсега на съседите u и вероятно включващо ангажимент от страна на САЩ да изтегли своите тактически ядрени оръжия от Европа, нещо, което руснаците искат.

Ще трябва да има нови мерки за изграждането на доверие като инспекции, наблюдатели, уведомления за военни разгръщания и учения и обмен на информацията.

Може да има и процес за разрешаването на споровете в спорните области като Донбас, Приднестровието, дори Нагорни Карабах, Южна Осетия и Абхазия.

Най-важното е, че това споразумение за сигурност за цяла Европа ще се нуждае от нова институция. Това означава наистина да се мисли извън стереотипа. Това може да бъде голямо предоговаряне на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, която може да замени алианса НАТО. Отсега чувам как ботушите потропват, как така ще се откажем от нашето скъпоценно НАТО? Това е вариант, който трябваше да бъде обмислим по-сериозно през 1990-те години.

Сега сме в различен свят, в който САЩ не пишат правилата и когато се опитват, създават неизбежната съпротива. Можем да пътуваме в миналото, но с ограничен успех, само ще създаваме контра предложения или можем да започнем да ги изобретяваме. И не само в САЩ, но и във всички европейски страни.

Войната в Украйна може да ни даде възможност да преосмислим подхода към сигурността в Европа. Не съм оптимист, че това ще стане, като се има предвид емоционалното размахване с ръката и отношението към поведението на Русия. Алтернативата обаче не обещава по-голяма сигурност в един дългосрочен план.

*Превод за “Труд” - Павел Павлов