Големият творец щеше да навърши 85 години на 30 септември

Родолюбието е голямата тема в творчеството на поета

Преди пет месеца пресъхна живецът в очите на поета Никола Инджов. На 30 септември той щеше да празнува 85-и рожден ден, да изнесе рецитал, да ни прочете преводи от поезията на ацеките и маите. Защото той не беше кабинетен, скучен литератор, а бохем и пътешественик - не само в пространството и времето, но и пилигрим с търсещата нова светлина душа.

Съдбата го изправи пред много предизвикателства, но и му даде шанс да обиколи света - като дипломат и творец. Роден е в Бургас, но детството му преминава в Созопол и Гюмюрджина, юношеството му - в Хасково. Завършва икономически техникум, следва икономика във Варна, учи испански език в Хаванския университет. Но поезията го формира и предначертава пътя му завинаги. Негов еталон за високо слово стават не само родните класици Дебелянов, Яворов, Гео Милев, но и Вийон, Кавафис, Уитмън, Пастернак, Елиът. За 60 години творческа работа Никола Инджов издава 15 книги с поезия и над 20 книги с проза, публицистика и есеистика. Чрез неговия превод родната култура се обогатява с няколко антологии на руската, черногорската и латиноамериканската поезия.

В паметта на поколенията от края на 20 век обаче той остава като образ на Тракийски стожер, който не забравя никога трагедията на своите предци - тракийските бежанци, апокалиптичната гледка на изгорените български села, ужаса в очите на бягащите от смъртта жени и деца, намерили след 1913 г. нов дом в Бургас, Созопол, Поморие, Обзор, Ивайловград, Хасково, Ямбол, Варна... И многократно в творчеството си Инджов се връща към тази стигма: пролятата кръв на нашите сънародници в Одринска и Беломорска Тракия ни изгаря и ние не трябва да я забравяме. Обезбългаряването на изконните ни земи продължава векове - още от времето на Византийското робство, през цялото Турско робство и не свършва дори с края на Първата световна война. Това беше голямата тема в творчеството на Никола Инджов - един истински родолюбец. И той я защити талантливо чрез достоверните и разтърсващи страници на романа си “Възречени от Манастър”... А чрез публицистичните си статии доказа, че тракийският свят като митология, обичаи и култура е в основата на европейската цивилизация.

Нека се надяваме, че Отвъд той вече е намерил своята интелигентна аудитория и тя ръкопляска на огнените му статии, на сюжетно-образната му поезия, на философската му есеистика. Поетът Георги Константинов формулира въздействието на неговата поезия така: “Елегантна, по своему модерна, дъхаща на балканска билка и морски ветрове, тя трепти като ярко и неповторимо цвете в нашия литературен пейзаж. Умна, ведра и излъчваща красива простота”.

Когато чета преводите на Никола Инджов, регистрирам не само познаване на тънкостите на езика. Той умее да предаде драмата на епохата, в която е създадено едно стихотворение, без значение дали става дума за руски или латино-американски контекст.

Пътувайки като дипломат из цяла Латинска Америка, поетът не пропуска нищо значимо: пише есета, пътеписи, превежда автори от Аржентина, Бразилия, Венецуела, Еквадор, Колумбия, Куба, Мексико, Панама, Перу, Уругвай и Чили. Открива за българските читатели дори поезия от мъртвия град Мачу Пикчу и пиратски строфи от Карибско море. Така се ражда великолепен том под заглавие “Време и вик под кондора”. Издава публицистични книги за Лаос, Армения, Куба, Русия. Малко наши писатели могат да се похвалят като него, че са общували с такива световни фигури като Габриел Гарсия Маркес, Николас Гилен, Марио Бенедети, Алехо Карпентиер, Александър Твардовски, Чингиз Айтматов, Михаил Шолохов, Александър Солженицин... Никола Инджов пази уникални кадри и спомени от срещите си с папа Йоан Павел Втори, с президенти като Салвадор Алиенде, Агостино Нету, Самора Машел, с лидери като Че Гевара. Легендарно е приятелството му с Леда Милева.

Всеки един текст на Никола Инджов прелива от препратки: културно-исторически, географски, етнографски, фолклорни. Енциклопедичните му познания създават почвата на тази многоликост, върху която пораства символ, алегория, метафора - на епохата, на човека, на природата.

С ирония приживе той казваше: “Литературната критика ме представя ту като незабравим измежду забравените, ту като забравен измежду незабравимите...”. Новите му читатели обаче ще запомнят друго: едва 30-годишен той пише “Живея дълго, дълго светя...”, а 70-годишен той е момчето, което говори с жерави на езика на мечтата.

Разговарям със жерави

На Анжел Вагенщайн

Лете чувам щурец, зиме слушам виелица
и се губи сърцето между спомен и ехо,
но сега ми е есен, ясна есен довели са 
ранни жерави, прелетели високо-далеко.
Кръстоносни поклонници, още от вчера ги
виждам в пътя протяжен към Йерушалаим.
В тоя край на света аз един си говоря със жерави
на езика, на който в смълчаното време мечтаем.
От къщурки съсипани си говоря със жерави, 
от низвергнати паметници с чела озверени,
изпод морави - кървави звезди начумерени,
посред вълчия вой на човеци и на сирени.
И когато в призвездния час на вечеря ви 
сбирам аз покрай някакви хубави думи - 
и при ножа и хляба си говоря със жерави...
Много, много небе имаше помежду ни.
Но сега ми е есен, но сега те криле са размятали 
в тоя край на света, в тоя час на живота, и ето:
там високо - мои слова, там далеко - мои приятели,
и разкрилена моя обител там, там, където...