Нищо не очаквахме от парламента и пак сме разочаровани

Снимка: Пламен Стоименов

Ние си ги избираме, ние им казваме какво искаме от тях и те го изпълняват колкото им позволява капацитетчето

Овластяването на прости хора често води до неочаквано сложни резултати

Имаше преди време един симпатичен телевизионен герой от сериала "Малкълм", който казваше, че нищо не очаквал и пак останал разочарован. Горе-долу така се чувстваме всички, които тези дни сме имали съмнителното щастие да следим водевила в Народното събрание. То не бяха караници, то не бяха зле прикрити попръжни, то не бяха намеци и обвинения, мрънкане и дрънкане. Грозна работа с две думи. Всичко това обаче е функция не просто на част от безобразията, които са настанали телесата си в парламентарната банка. Функция е на цялостната ерозия на политическото пространство, както и на ерозията на отговорността, която всички ние като граждани носим към системата.

Какво имам предвид? Тия политици, като ги гледаме на какво приличат, трябва да си даваме сметка, че не са само те виновни за кашата. Ние сме си виновни. Политиците не ги избират марсианците, не ни ги спускат от горе. Ние си ги избираме, ние им казваме какво искаме от тях и те го изпълняват колкото им позволява капацитетчето. Впрочем, носенето на отговорност е ключов въпрос, както за отделния индивид, така и за обществото като колекция от индивиди. Отговорността не е лошо нещо. Да си признаеш грешката, също. Напротив. Само с признание за собствения неуспех можем да опитаме следващия път да трансформираме неуспеха в успех. Докато се държим като един добър народ, който е случил на лоши управници, нищо няма да се промени. Управниците да каквито сме ние, те са следствие на нашето поведение в изборния ден.

В последните години какви ги свършихме ние? Ами, направихме следното - дразнехме се на политиците, че правят компромиси помежду си и че подменят волята на избирателя. Затова политиците ни чуха и решиха, че вече няма да правят компромиси. Начертаха си окопи и се заляха с толкова взаимна помия, че вече няма как да се гледат в очите. А какво остава да искаме от тях някаква елементарна форма на взаимодействие. Те се псуват по улиците, готови са да се сбият един с друг, ние искаме от тях шеф на парламента да изберат заедно. Е, как да стане? Как да преглътнат ad hominem атаките си? Как да се откажат от тежките думи, които изрекоха по адрес на "врага"? Няма как да стане тая работа. Когато ситуацията е изпусната от контрол до такава степен, това отхвърля всякаква възможност за взаимодействие. И затова носят отговорност и политиците, които се държат като ястреби, и центровете на власт, които продуцираха новата вълна политически говорители, и ние самите, че позволихме работата толкова да ескалира.

Умората от управлението на ГЕРБ, както и грешките им, натрупани през над десетилетното им управление, докараха до радикализация част от гражданите. Тази радикализация, справедлива или не до край, беше впрегната от актьори и режисьори на процеса, които катализираха агресията, превръщайки я във водещо верую на "Продължаваме промяната" и присъдружните им "Демократична България" и БСП.

Прочее, тъжна работа е да гледаш как водещата до преди няколко години партия БСП се е свила до патерица на ПП и ДБ, но това е друга тема. ДБ, при все че са опитен и системен политически играч, бяха пришити като копче на балтона на ПП. И сега всичко, целият опозиционен процес, се командва от Кирил Петков, Асен Василев и техните ментори в сянка. Това е фактическо овластяване на радикализацията. Оттук насетне всеки компромис става невъзможен. Няма как цялата конструкция на тези политически субекти да е структурирана като отрицание на ГЕРБ и сега да намерят брод към партията на Борисов.

Тук цялата работа е, че кукловодите, които продуцираха този процес, пресолиха манджата. Овластяването на прости хора често води до неочаквано сложни резултати. В момента в парламента има три центъра на власт, които са взаимоизключващи се. От една страна са системните партии - ГЕРБ и ДПС. С кусурите и особеностите си, но не може да се отрече системното им поведение и присъствие. От другата страна на барикадата са радикалните сили предвождани от ПП и подкрепяни от ДБ и БСП. Третият лагер е самотният остров на проводниците на чужди интереси, в случая онези, които функционират като мегафон на Кремъл. Не че в другите партии няма международно влияние, но никоя от другите партии не е взета на концесия от чужда държава. Тези три лагера са взаимоизключващи се, диаметрално противоположни и антиподни един на друг. Всички мостове между тях са отрязани и изгорени и ще бъде много трудно да се възстановят.

В случая политическата криза можеше да се реши много лесно, ако хората на терена бяха направили най-нормалното, което е част от политиката откакто свят светува - да оставяш врати за разговори с всички, а не да се самоизолираш като политически остров, който няма отношение към другите в архипелага. Тук не говорим за съглашения или тайни договорки.

Говорим за елементарна култура на поведение. Партиите нямат правото да се държат като футболни агитки. Сините мразят червените, червените мразят сините и това е, няма обединение. Но дори във футбола непримиримите врагове работят заедно, когато са в рамките на националния отбор. В политиката се оказа, че национален отбор няма. Не им сработват инстинктите за самосъхранение и това е. Готови са да запалят къщите си, за да изгорят хамбарите на съседа. Въобще, едва сега на кукловодите ще им се наложи да разбират, че да използваш фанатици, за да решиш сложен и многопластов проблем, води не до решение, а до нови и нови проблеми.

ГЕРБ може да са всякакви. Но са първа политическа сила. За тях гласуват стотици хиляди хора. ПП искаше да изчегърта ГЕРБ, но не може, не успява. Следователно ролята на ПП не може да бъде изпълнена и трябва да се преосмисли. Отделно ГЕРБ хем е победител, хем ги е страх да заявят ясно водещата си роля. Оттеглянето на кандидатурата на Росен Желязков е отстъпление, което не говори за компромис, а за слабост. ПП не могат да спечелят изборите, но искат да командват парада. Всичко това, което се случва, води до такова дълбоко разделение и омраза, че става много трудно да се възстанови спокойствието и ведрината.

Фундаменталната грешка на политическата класа в момента е, че тя е заета със себе си и забравя ролята си. Тя трябва да разведрява и чертае добър път за хората. Трябва да дава хоризонт и надежда. Днес сме в ситуация всяка надежда да оставим и да я жертваме на олтара на агресията. Няма да стане така. И е време ние, като техен работодател, да им покажем, че искаме малко повече спокойствие. Управлението трябва да е в помощ, а не във вреда. Иначе какъв му е смисълът?

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари