Популярно е схващането у нас, че за да забогатее българинът и да настигне средностатистическия европеец, е необходим значително по-висок темп на икономически растеж. Не в рамките на 3-4% на година, а поне два пъти по-бързо. Защо не като Китай от първото десетилетие на 21 век, когато растежът там беше в рамките на 10% на година? Подобно схващане е валидно, но то пропуска нещо изключително важно.

Устойчивото забогатяване и настигане на средностатистическия европеец изисква не просто ускорен растеж, но и липсата за дълъг период от време на голям макроикономически провал. В исторически план България се е препъвала не толкова в ниския растеж, колкото в поредицата от макроикономически провали.
Последното е особено вярно за годините на прехода. Това, което характеризира целия преход, не беше бавният растеж, а огромният макроикономически провал през 90-те години. Нещо, което не се наблюдава в други страни в Централна и Източна Европа и сега те са доста по-напред. Последните 20 години, от друга страна, показват, че подемът е устойчив тогава, когато се натрупат години на макроикономическа стабилност и сравнително постоянен растеж.

Неведнъж сме посочвали, че този устойчив растеж е възможен поради наличието на някои макроикономически котви. Двете основни са стабилните пари (валутен борд) и разумната фискална политика (без големи дефицити). И двете котви изискват постоянна защита от всякакви популисти и фискални илюзионисти. Въпреки това те са в сила вече 20 години.

Има обаче и една трета макро котва, която не винаги се споменава, тъй като е съвсем базова. Това е конституционната уредба в страната, върху която стъпва цялата нормативна рамка на стопанския живот. Свободата на стопанска инициатива, неприкосновеността на частната собственост и закрилата на инвестициите са само част от текстовете в Конституцията, които дават основата на стопанските отношения у нас.

През годините е имало множество дискусии за евентуални промени в Конституцията на страната. Текстовете, които касаят стопанските отношения или бюджетните ангажименти на държавата, по-скоро са оставали встрани от тези дебати. Ключов момент тук е, че ако бъдат внесени промени в конкретни текстове на Конституцията - например за съдебната власт, и се свика Велико народно събрание, то би следвало да се занимава само с тези текстове. Всички други текстове следва да бъдат неприкосновени. Сега имаме предложение за уж нова конституция, което означава, че в рамките на Велико народно събрание всичко ще подлежи на предложения, обсъждане, търгуване и т. н. Можем само да си представим какви безумни икономически и бюджетни текстове ще започнат да се предлагат.

Ясно е, че никой няма да премахне частната собственост или нещо такова от основния закон. Дори и дребни редакции на текстове обаче могат да доведат до сериозни промени в стопанската среда. Ето например в момента държавата не може да отнеме парите на гражданите от втория пенсионен стълб и да ги използва за социални цели. Защото са лични - разбирай неприкосновени, и защото „съвременната конституционна държава не допуска социалната държава да се развива за сметка и в ущърб на правовата държава“.

Макроикономическата стабилност, която е факт през последните 20 години, не беше сериозно разклатена нито от последната голяма финансова криза, нито от фалита на КТБ и политическата нестабилност, нито сега от коронавируса. Малко са ходовете, които можем да направим, за да си разклатим макрокотвите сами. Свикването на Велико народно събрание и писането на нова конституция безспорно е едно от тях. Протести, оставки, служебни кабинети, избори - всичко това сме го гледали и то носи по-скоро ограничени рискове върху макрокотвите. „Нова“ конституция е друг филм - там всичко е на карта и подлежи на търгуване. Икономиката няма нужда от подобни безумия.

От седмичния бюлетин на ИПИ, със съкращения