Българските избиратели отново не припознават за носител на промяната “протестния блок”

През последната година България беше потопена в тресавище от политически зловония, низки страсти, алчност за власт и истерична партийна запалянковщина. Дискредитацията на дългогодишното управление на ГЕРБ в очите на значителна част от обществото беше съчетана с липсата на реална управленска алтернатива, ползваща се с подкрепата на общественото мнозинство. В тази обстановка бяха изградени два наратива, които след три поредни избора се срутиха като пясъчни кули.

Първият наратив беше, че в обществото има мнозинство на промяната и неговите изразители и представители са партиите, които се самоопределиха първо за “партии на протеста”, а после - за “партии на промяната” - ИТН, ДБ, ИБГНИ, а на вчерашните избори - и ПП. Вторият наратив беше, че във фрагментираното партийно пространство има два основни блока - “протестен блок”, който включва ИТН, ДБ и ИБГНИ, и “системен блок”, който включва системните партии ГЕРБ, БСП и ДПС. Част от този наратив беше и разбирането, че единствената политически легитимна възможност за съставянето на правителство принадлежи на “протестния блок”. И двата наратива обаче бяха изградени повече на базата на амбициите и пристрастията на политическия активизъм, отколкото на безпристрастната оценка на политическите реалности.

Припомням, че през април ИТН, ДБ и ИБГНИ получиха общо 31,36% от гласовете и 92 депутатски места, а през юли – 41,36% и 112 депутати. Тоест, и в двата случая не получиха доверието на мнозинството от гражданите. В същото време през април системните партии сумарно имаха пълно мнозинство с 50,94% от гласовете и 148 мандата в НС, а пред юли 47% и 128 мандата. Към това трябва да се прибави и ключовият факт – през юли избирателната активност се срути до историческо дъно. С други думи – огромното мнозинство от българските граждани показаха “червен картон” и на едните, и на другите. И най-важното – мнозинството граждани, които желаят промяна в България, не припознаха “протестния блок” партии, като носители на желаната промяна и като сериозна алтернатива на “системния блок”. Затова ги оставиха в малцинство. А “системният блок” така и не успя да си върне инициативата.

"Срамният" и "Позорният" парламенти, както съм определял в "Труд" мимолетните 45-то и 46-то НС, похабиха половин година и допринесоха за ускореното навлизане на страната в каскада от ескалиращи кризи - здравна, икономическа, енергийна, социална. Превърнаха се в христоматиен пример за африканизация на политиката - вместо сбльсък на ценности, идеи и интереси, които постигат баланс и равновесие в името на общото благо по пътя на диалога и преговорите, политиката е сведена до унищожителна междуособна война за контрол върху властта и публичните ресурси между политико-икономичски кланове. Не беше разбрано посланието на българските избиратели в двата поредни избора. А то беше простичко: не искаме нито доминация на ГЕРБ, нито даваме доверие на "новите" да управляват сами.

С други думи, хората показаха, че искат диалог и съгласие за управление на максимално широка коалиционна основа, което да решава днес и сега реалните проблеми на България.

Изборите на 14 ноември слагат точка и на двата наратива. С уговорката, че статията е писана към 18.00 ч на изборния ден и разчита на екзитполовете, които могат да претърпят корекции при реалното преброяване на гласовете, трябва да се каже, че най-вероятният изход от настоящите избори отново е в същата посока – малцинство за т.нар. “партии на промяната” и мнозинство за системните партии. При това с ГЕРБ като първа политическа сила. Няма значимо нарастване на “протестния” блок. Имаме просто вътрешно преразпределение на вота - “Продължаваме промяната” на Кирил Петков изсмука като електорална прахосмукачка гласове от ДБ, ИТН, а ИБГНИ на Манолова, Бабикян и Хаджигенов, както се очакваше, изпадна от Парламента.

Дори и след окончателното преброяване на гласовете да се окаже, че двата блока са паритетни или се получава някакво крехко мнозинство на “протестния” блок, то това няма да промени същностно политическата ситуация. Народът върна всички в реалността. А тя е следната: българските избиратели отново не припознават за носител на промяната “протестния блок” дори и с появата на новата формация “Продължаваме промяната”. Хората обаче отново не дават на никоя от системните партии да състави доминирано от нея правителство. Едните искат, но не могат. Другите могат, но не искат.

В същото време ситуацията в страната все повече се определя от два фактора. Първият е кризата, която заплашва да излезе напълно от контрол с произтичащите от това тежки социални последствия, обедняване и нестабилност. Вторият фактор е усложнената външнополитическа обстановка, предизвикана от неспособността на българската политическа класа и институции да защитят адекватно достойнството и националния интерес на България, които са поставени на карта от претенциите на Скопие, подкрепяни от Брюксел и Вашингтон.

Това е бомба с часовников механизъм, чието евентуално избухване ще остави трайна негативна следа в националната история, като истински “нов Ньой”. И двата фактора предполагат национална консолидация. Кризата не може да се преодолее безболезнено в условията на партийни разпри, политическа нестабилност и взаимно обругаване на партийната арена. “Македонският въпрос” не може да стигне до задоволително за България и паметта на нашите деди решение, ако няма солиден политически и институционален консенсус.

Затова повелята на времето е съставянето на програмно антикризисно правителство на максимално широка основа. С ясни ангажименти и ясни решения на текущите и стратегическите проблеми на страната. 
Време е безплодната, а често и безогледна конфронтация, политиката “анти” да отстъпи на национално-отговорна политика на решенията, баланса и консолидацията. Всичко останало ни обрича на задълбочаване на кризата и нов политически цикъл на разрушение и омраза.

На този фон, президентските избори остават на втори план. Защото посоката и реалното управление трябва да бъдат определени от едно мнозинство на националната консолидация в демократично избраното Народно събрание. След повече от половин година квази-полупрезидентско управление държавният глава, който и да е той, следва да се прибере обратно на конституционната територия на президентската институция – територия на една неутрална власт, която в условията на криза се стреми да катализира политическо съгласие и да генерира стабилност.

Ще са намери ли достатъчно политическа мъдрост и държавническо умение в новоизбраните ни парламент и президент да бъдат на висотата, на която трудното време, в което живеем, изисква да бъдат? Ще поживеем, ще видим.