През есента на 1207 г. Иван Асен и брат му Александър намират убежище не в Галицко-Волинското, а в Киевското княжество

Иван Асен II идва на власт не през 1218-а, а през 1217 г., и умира не през 1241-а, а през 1242 г.

Личността и управлението на цар Иван Асен II са сравнително добре познати и подлагани неведнъж на анализ от наши и чужди учени. И все пак, спокойно можем да зададем въпроса: „Какво не знаем?“ за този владетел. Нека се спрем на някои спорни въпроси и загадки около неговото царуване - както ще видим, дори някои „твърди дати“ при внимателен прочит получават отговори, различни от залегналите в „дебелите книги“... Ще отбележим и още едно малко известно, но важно откритие. Благодарение на усилията на д-р Диана Косева-Тотева днес разполагаме с портрет на цар Иван Асен, „сглобен“ от фрагменти на откритите в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ части от стенописна украса.

Иван Асен е син на цар Иван Асен I (1186-1196) и неговата втора съпруга Елена. Роден е около 1193 г., а животът му е белязан с драматични обрати от неговото най-ранно детство. През 1196 г. „старият Асен“ става жертва на болярски заговор, убит от своя братовчед Иванко. Иван Асен, тогава около тригодишен, надали е имал повече от мъгляв спомен за своя баща... През есента на 1207 г., когато край стените на Солун е убит цар Калоян, на престола идва Борил, първи братовчед на Асеневите синове. Съвременникът Георги Акрополит разказва, че поради опасения за живота на Иван Асен, тогава тринадесет-четиринадесет годишен, той и брат му са отведени от верни хора при куманите в Северното Черноморие. Византийския хронист Ефрем добавя, че Иван Асен е придружаван от своя „възпитател“ („педагогос“). Скоро след това, когато Борил се жени за царицата куманка Анна, вдовицата на Калоян, синовете на Асен трябва да търсят ново убежище, този път „в земята на русите...“ 

Почти всички учени смятат, че става дума за Галицко-Волинското княжество (дн. Западна Украйна).

Въпросното княжество обаче е традиционен „приятел“ на Византия и противник на България. От друга страна, към 1207 г. тази държавна формация е в период на вътрешна нестабилност, съпътствана от унгарска и полска намеса. Не на последно място, в онази епоха названието „земя на русите“ съвсем не се използва за всички староруски княжества, а е запазено за Киев! С други думи, синовете на Асен са отведени именно в Киевското княжество, където престояват около пет-шест години.

Към 1213-1214 г. Иван Асен изненадващо атакува Борил с помощта на наемна войска - „сбирщина руси“ по думите на Акрополит. Явно не става дума за редовни войски, а за т. нар. бродници, предшествениците на по-късното украинско казачество. Те живеят в степите заедно с куманите и също са съюзници на първите Асеневци.

Георги Акрополит съобщава, че Иван Асен “... воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя...“ Твърдението за седемгодишната обсада на Търново е хипербола - през Средновековието „седем“ често е еквивалент на „много“... Със сигурност обаче след 1213-1214 г. Борил е принуден да брани престола си. Същевременно е факт, че този владетел, определян често като „слаб“ и „безволев“, е имал немалко привърженици, а гражданската война продължава няколко години. В крайна сметка, Иван Асен надделява и заема бащиния си престол.

В академичните трудове, енциклопедии, учебници и т. н. за начало на управлението на Иван Асен II категорично се сочи 1218 г. Като ориентир се приема надписът от църквата „Св. Четиридесет мъченици“, в който царят съобщава, че битката при Клокотница е през „дванадесетата година“ от неговото управление. Предвид използваната т. нар. септемврийска година, става дума за времето от 1 септември 1217 г. до 31 август 1218 г. От онова, което знаем за кръстоносния поход на унгарския крал Андраш II, също става ясно, че промяната в Търново е през есента на 1217 г. Кралят се завръща в Унгария през февруари 1218 г., преминавайки през България, където се бави известно време. Към онзи момент обаче българската корона принадлежи не на унгарския съюзник Борил, а на Иван Асен II.

През двадесетте години на XIII в. ка­то пър­вос­те­пе­нен фак­тор на Бал­ка­ни­те изпъква т. нар. Епир­с­ко деспотство, от 1227 г. - Со­лун­с­ка византийска им­перия. Още през 1224 г. Иван Асен и Те­о­дор Комнин склю­чват съ­юз, скре­пен с брак меж­ду Мария Асенина, дъщеря на царя, и деспот Ма­ну­ил, брат на со­лун­с­кия владетел. Теодор Комнин пе­чели свобода на дейс­т­вие по посока на Кон­стан­ти­но­пол в Беломорието, дока­то Иван Асен присъ­е­ди­нява към царството Плов­див­с­ка­та об­ласт и дър­жа­ви­ца­та на дес­пот Алексий Слав със столица Мелник. Рас­тя­ща­та зап­ла­ха от страна на Те­о­дор Ком­нин принуждава „високите ба­ро­ни“ на линеещата Латинска империя да тър­сят съ­юз­ник. На българския цар е пред­ло­же­н съюз, който е трябвало да бъде скрепен с брак между неговата дъщеря Елена и малолетния император Балдуин II. Това води до неминуем конфликт с Теодор Комнин, завършил както е известно с българската победа при Клокотница.

Общоприето е, че знаменитата битка се е състояла на 9 март 1230 г. Както беше показано от проф. Мария Спасова, по-прецизното четене на надписа от „Св. Четиридесет мъченици“ води до съществена корекция на иначе „бетонирана“ дата - битката най-вероятно не е през 1230-а, а година по-рано! През пър­ви­те ме­се­ци на 1229 г. Те­о­дор Ком­нин раз­по­лага ар­ми­я­та си в Из­точ­на Тра­кия за действия срещу Констан­ти­но­пол. Внезапно солунският им­пе­ра­то­р на­ру­ша­ва съ­юз­ния до­го­вор с България, потегляйки на север. Хо­до­ве­те му обаче са разгада­ни от Иван Асен II, кой­то с по-малки от Комниновите, но за сметка на това елитни военни части из­не­над­ва­що пресреща ро­ме­и­те на границата. Пергаментът на съюзния договор е набучен на върха копието му, а „кир“ Те­о­дор Ком­нин търпи катастрофално поражение. Им­пе­ра­то­рът и се­мейс­т­во­то му са от­ве­де­ни в Тър­но­во, до­ка­то обик­но­ве­ни­те вой­ни­ци са ос­во­бо­дени. Ве­ли­ко­душ­на­та постъпка, която е в разрез с духа на дотогавашните бъл­га­ро-ви­зан­тийс­ки­те вой­ни, е плод как­то на чо­ве­щи­на, та­ка и на ра­зум­на стратегия. Гра­до­ве и об­лас­ти без съп­ро­ти­ва при­е­ма­т власт­та на бъл­гар­с­кия цар, още по­ве­че че в по-голямата част от тях живее бъл­гар­с­ко на­се­ле­ние. При­съ­е­ди­не­ни са Бе­ло­мо­ри­е­то, Ма­ке­до­ния, Ал­ба­ния, Косово... Бъл­гар­с­ко­то цар­с­т­во се раз­п­рос­ти­ра „от мо­ре до мо­ре“. В три­ум­фал­ния си над­пис в „Св. Че­ти­ри­де­сет мъ­ченици“ царят за­я­вя­ва, че е под­чи­нил „... ця­ла­та зе­мя (...) от Од­рин до Драч - гръц­ка, още и ар­ба­наш­ка, и сръб­с­ка...“

Не без основание може да бъде поставен и още един въпрос - кога Иван Асен е завършил земния си път? На пръв поглед отговорът е повече от ясен - около летния празник на Йоан Кръстител (Еньовден) през 1241 г., както отбелязва монахът Алберик от манастира „Три извора“ в днешна Белгия. Някои обстоятелства показват, че въпросната година или поне посочената дата вероятно е грешна. Георги Акрополит, който познава България несравнимо по-добре и отблизо в сравнение с Алберик, поставя печалното събитие след смъртта на никейската императрица Ирина (октомври или ноември 1241 г.), а френският хронист Филип Муске - след смъртта на папа Целестин IV (10 ноември 1241 г.). В такъв случай Иван Асен II умира през есента на 1241 г. или пък, ако указанието за Еньовден е вярно, през следващата 1242 г.

За съжаление, няколко години след смъртта на Иван Асен II България изпада в тежка криза - резултат от започналите татарски нашествия и развихрилата се борба за власт при малолетните наследници на бележития владетел. И все пак, кризата не е в състояние да разруши етнокултурното и духовно единство на българските земи „от море до море“, осъществено от Иван Асен II­. Затова в Бориловия Синодик четем: „Великият и бла­го­чес­тив цар Иван Асен, си­нът на ста­рия цар Асен, който изпитваше голяма любов към Бога, прос­ла­ви и прос­ве­ти Бъл­гар­с­ко­то цар­с­т­во по­ве­че от всич­ки бъл­гарски ца­ре...“