От Скопие продължават да излъчват сигнали, че не са разбрали нищо от случилото се през декември в двустранните ни отношения

Да се търсят решения с посредници, говори за изчерпани възможности в комуникацията между официалните институции

Проф. Денко Малевски онзи ден го каза от ясно по-ясно: както пътят на Скопие за НАТО минаваше през Атина, така сега пътят за Европейския съюз минава през София. Професорът анализираше шансовете на страната си – Република Северна Македония да направи крачка напред в своята европейска интеграция по време на португалското председателство на Съвета на ЕС, което започна на първи януари. Внимателно и тактично, но достатъчно ясно и аргументирано първият външен министър на суверенна Република Македония даде ясно да се разбере, че през тези шест месеца Португалия има други приоритети, а не толкова разширяването на Съюза по посока на Западните Балкани.

Въпреки че ако хвърлите едно око на  медиите в Скопие, ще останете с впечатлението, че цялата португалска външна политика е насочена тъкмо към това да довърши работата, която една Германия в своето председателство през втората половина на миналата година не успя да свърши. Толкова били загрижени в Лисабон от двустранния спор на Скопие със София, толкова имали намерения да помагат и какво ли не още... Така и не разбраха нашите братовчеди край Вардар, че вдъхването на излишни надежди само увеличава разочарованията при техния крах или провал. Примери - колкото искаш.

Ако политическият елит край Вардар се вслушваше по-внимателно и искрено в думите на хора като професор Малевски, нещата и в отношенията с България щяха да изглеждат други. И пътят към европейското членство вероятно щеше да бъде разчистен, и преговорният процес щеше да е започнал. Но дори и в тези празнични дни около Нова година и „нашето“ Рождество Христово преди нея и „тяхното“ на 7 януари, откъм Скопие пристигат сигнали, че май нищо не са разбрали от ситуацията, която се получи в двустранните отношения и в европейските им аспирации през декември. Това са сигнали, които, колкото и да сме добронамерени, не ни дават основание да приемаме, че оттатък имаме сериозни партньори със сериозно политическо поведение. Някои от тях сме споменавали, други - не, но самият факт, че се повтарят, показва, че каквито и уроци да преподаваш, ако няма кой да възприеме същността им, смисълът се обезценява. Ето някои примери.

Първо, силната политическа фигура в страната - премиерът Зоран Заев продължава с противоречивите си изявления. Ако първоначално приемахме, че да говориш едно за българската публика и друго - за местната, е някаква форма на тактика съобразно спецификата на ситуацията от двете страни на границата, вече все повече се убеждаваме, че просто Заев не може да бъде друг. Няма лошо, такъв си е, такъв го харесват тамошните гласоподаватели и му дават своето доверие. Но когато превръщаш подобна двойственост в системно поведение по отношение на партньорите си, от които искаш подкрепа за реализация на своята стратегическа цел - европейската интеграция, нещата изглеждат съвсем други. Най-малкото създаваш впечатление, че не си сериозен политик, на който може да се има доверие. И в този случай никакъв патос, никакви заклинания за „братство и приятелство“ с този или онзи от българските политици няма стойност. Навремето умни хора ни учеха, че в политиката по-лесно се работи с „дръпнати“, но последователни политици, отколкото с „отворковци“, за които не можеш да бъдеш сигурен какво ще ти поднесат утре, което сигурно ще е различно от днес.

Второ, все повече ми изглежда несериозно залагането на всичко в двустранните ни отношения на резултатите от предстоящите парламентарни избори у нас. В това число и най-вече превръщането в приоритет на очакването от промяна на политическата и парламентарна конфигурация в София. Онзи ден вицепремиерът по европейските въпроси и бивш външен министър Никола Димитров откровено препоръча Скопие да си вземе пауза в спора със София: „да си починем малко“ и да се изчакат изборите в България. През това време щели да се опитат да си решат други проблеми, пред които страната им е изправена. Откровено по махленски и прозрачно като послание, но което се споделя и от други политически фигури край Вардар, очевидно. Извинете, но това е крайно несериозно. Ами ако изборите у нас се проведат на 23 май, а не на 28 март, каквито възможности се обсъждат? Това означава ли, че „почивката“ на Димитров и на неговите колеги от кабинета ще продължи до края на май? Ами ако изборните резултати повторят същата парламентарна конфигурация и сегашната формула на българското правителство се запази, каквито варианти съществуват?

Не си ли дават сметка, че Народното събрание вече има своя позиция за отношенията с Република Северна Македония, която не може да се промени с лека ръка, най-малкото, защото България е сериозна държава, за която спазването на приетите вече договорености не се поставя под съмнение. За разлика от оттатък, където опозицията ляга и става със заканата, че когато дойде на власт, първата u работа щяла да бъде да ревизира договорите с Гърция и с България. 

Трето, специалният пратеник на правителството на Зоран Заев проф. Владо Бучковски през тази седмица отново щял да бъде в София. Пак ще го кажа: професорът е сериозен мъж, подготвен и добронамерен и доколкото го познавам, искрено иска да свърши работата, за която бе призован. Но самият факт, че работата в двустранните ни връзки стигна до там да се търсят решения с посредници, пък били те и авторитетни и опитни, говори за изчерпани възможности в комуникацията между официалните институции на двете страни. В случая пандемията се явява само измислена „обективна“ причина, която пречи на нормалните контакти между политиците от двете страни. Бучковски може да рискува и да идва в условията на карантина, но официалните лица - не, така ли? Комуникирали писмено, разменяли се активно мнения и документи, кипяла работа в двете външни министерства. 

Може и така да е. Ако все пак наистина има „обмен“ на нещо, това са медийните изяви на някои от най-активните по темата на двустранните ни отношения министри или политици. Това поне е лесно при новите комуникации. Добре поне че и това има, защото дава възможност да понаучаваме нещо от „тихата“ дипломация. Като например, че анексът към Договора с 12 изисквания към Скопие, връчен през ноември, ако не се лъжа, е все още актуален, както твърди вицепремиерът Каракачанов, и че в отговор от страна на Скопие се предлага някаква форма на План за действие за преодоляване на спорните въпроси. На този фон идеята на външния министър Буяр Османи за по-активна комуникация между София, Скопие и Тирана, наречена „Инициатива 8“, мина някак си между другото. Може би защото повтаряше обрасналия с неизпълнени обещания и очаквания проект за Коридор №8, може би и защото скептицизмът за развитието на инфраструктурата, културните и други връзки по оста София-Тирана през Скопие е все още силен. Тъкмо защото в „средата“ е Скопие.

Като албанец, в същото време и в качеството си на външен министър на Република Северна Македония, Буяр Османи изглежда искрен в намерението си да отвори още един канал за политическа работа в подобна тройна „инфраструктурна“ инициатива. Просто защото и той, както и проф. Денко Малевски, е разбрал, че пътят на Скопие, а и на Тирана, към Европейския съюз минава през София.