В редовете на Опълчението влизат българи от Добруджа, Мизия, Тракия, Македония, Поморавието, Бесарабия, Влашко

Опълчението е продължение на българската национална революция, пример и вдъхновение във войните за национално обединение

В августовските дни на далечната 1877 г. се води една от най-важните битки не само в Руско-турската Освободителна война, но и в цялата ни история. - отбраната на Шипченския проход от българските опълченци и части от Орловския и Брянския пехотни полкове на руската императорска армия. Събитията, които и днес предизвикват особено вълнение, са последица от дръзкото, но неуспешно настъпление на юг от Стара планина, предприето от Предния отряд на ген. Гурко. Турското командване прехвърля в Тракия 40-хилядната армия на Сюлейман паша. В резултат на превъзходството на противника “в пъти” Гурко отстъпва, а Стара Загора и ред други градове и селища са жертва на кървав погром броени дни след като са празнували своето освобождение... При отчаяната защита на Стара Загора опълченците встъпват в първата си битка с вековния поробител, показвайки изключителна смелост. Както е известно, Опълчението отначало е третирано като помощна формация с охранителни функции, но още при първоначалната подготовка ген. Столетов и неговите офицери са впечатлени от духа и бойните качества на българите.

Руското командване изпраща опълченците заедно с части от Орловския, по-късно и от Брянския полк, за защита на стратегически важния проход. Предвид турското надмощие числеността на защитниците е крайно недостатъчна.

Командването смята, че Сюлейман ще продължи към Твърдишкия проход, откъдето да премине в Северна България при Елена и се съедини с групировката на Мехмед Али паша. Османският командващ успява да заблуди русите, потегляйки към Твърдица, след което изненадващо тръгва на запад към Казанлък и Шипченския проход. Сюлейман разполага с 27 хиляди войници, срещу които се изправят петте опълченския дружини (шестата остава в резерв) и части от 36-ти пехотен Орловски полк, общо 7500 бойци, разположени при върховете Свети Никола и Шипка. Шипченската епопея е в дните между 9/21 и 14/26 август, като най-критично е положението на 11/23 август. Поради лошото оръжие на опълченците, недостига на боеприпаси и т. н. се стига до бой с “камъни и дървье” - реална ситуация, а не само поетичен образ на Иван Вазов... Неминуемото отстъпление е преустановено от самите опълченци и неколцина офицери. Непременно трябва да отбележим ролята на военния лекар д-р Константин Везенков, българин от Македония, който най-критичния момент повежда в контраатака леко ранените! В статия в “Труд” от 20 август 2021 г. разказахме как “Шуми Марица” вдъхновява опълченците в разгара на битката: “Марш, марш, с генерала наш!” - пееха всички опълченци от всичките дружини... Погледите отново блеснаха - споделя един съвременник,- дружната песен се носеше като стихия... След това се превърна в ураган! Българският химн извърши тайнство. Преди още да се роди България, той зае своето място и се изтръгна от гърдите на онези, които я създаваха...”

Още през онези драматични дни за военните анализатори Шипченската епопея води до обрат, осъществен от българските опълченци и войниците от посочените два полка, съставени почти изцяло от украинци. Изключително важен е и духът на общобългарско национално единство, присъщ на Опълчението. В същност този дух е ярко изявен още в борбата за независима българска църква, в двете легии, Ботевата чета и т. н. В “ядро” на Опълчението се превръщат поборниците от българските доброволческите дружини в Сръбско-турската война (1876 г.). В Българското Опълчение постъпват хора от Добруджа, Мизия, Тракия, Македония, Поморавието, от нашата диаспора в Бесарабия и Влашко. По ред причини най-много са опълченците от градовете и селищата от двете страни на Балкана, част от които пребивават в Румъния от години, други емигрират след Априлското въстание. От Търново и района са известни близо 400 опълченци, още толкова са участниците от Свищов и околията, като там започва формирането и на т. нар. Второ опълчение в първите освободени земи. Повече от 500 са участниците от Габровския, Севлиевския, Дряновския, Тревненския край... В разгара на боевете стотици габровци под дъжд от куршуми снабдяват защитниците на Шипка с вода и припаси. Над 100 са поборниците, свързани с Русе, 119 - с Шумен, 79 - с Ловеч, 73 - с Панагюрище, над 100 - със Сливен, още толкова от Видин и Видинско, сред които и най-възрастният участник в Опълчението - войводата “дядо” Цеко Петков. Можем да продължим с Пловдивско, Пазарджишко, Софийско, Радомирско (оттам е Никола Корчев, последният знаменосец на Самарското знаме), Кюстендилско, Тулчанско, откъдето е Димитър Петков, бъдещ премиер на България, и т. н. Само за илюстрация ще посочим, че от Гложене, Тетевенско, излизат 12, а от малкото село Бурумлий/Пейчиново, Русенско - 8 опълченци.

На практика неизвестно за широката публика е участието на българите от Поморавието: поне 25 опълченци от Ниш, 12 от Пирот, 7 от Враня, от Бела Паланка, Цариброд и т. н. Нека обърнем повече внимание на Македония - изконна българска област, твърде отдалечена от местата, където се формира Опълчението. По руски данни македонските българи са около 500, по други - много повече. Само от Битоля са записани 42 опълченци, а от близките селища още 31, 28 от Велес, 49 от Охрид и десетки от околните селища, както и от районите на Тетово, Горна Джумая (Благоевград) и Неврокоп в Пиринска Македония, дори и от отдалечени места като Леринско и Костурско, от Корча и Връбник в днешна Албания. Следва да отбележим участието на 31 българи от Призрен, днес в Косово, където от векове живеят българи. С отметка “родом от Македония” без посочване на конкретно място руските писари са отбелязали още 49 опълченци. На практика всички поборници от Македония се сражават на Шипка, където оставят костите си поне двайсетина македонски българи: Христо Димитров от Битоля, Йордан Янков от Велес, Спиро Иванов от Охрид, Петър Марков от Призрен и др. За проявен героизъм отличия получават десетки македонски българи, като най-високите са присъдени на д-р Везенков, прапоршчик Атанас Дуков, унтер-офицер Атанас Янков и др. Необходимо ли е да доказваме, че Шипченската епопея е страница от общата ни история със Северна Македония?! 

Днес е трудно е да се установи точния брой на бесарабските българи, постъпили в Опълчението. На открития през 2012 г. в Болград паметник, наричан остроумно и “Бесарабската Шипка”, са изписани имената на около триста поборници, но броят им със сигурност е много по-голям. Сред тях са и значителна част от офицерите, завършили руски военни училища - бъдещият “патриарх на българското войнство” Данаил Николаев, Стефан Кисов, Олимпий Панов и др. Въпрос, който се нуждае от сериозно проучване, е за участието на българи в състава на румънската армия, сражаваща се в боевете за Плевен през 1877 г.
Опълчението е своеобразна, но и убедителна проява на българската национална революция, нещо повече - свързващото звено с по-нататъшното развитие както на освободителното движение в Македония и Одринска Тракия, както и с армията на свободна България. Нека припомним, че сред карловските опълченци е Петър Кунчев, по-малкият брат на Васил Левски. “Бесарабецът” Олимпий Панов е член на БРЦК, а “македонецът” Бранислав Велешки - някогашен адютант на Георги Раковски. Спиро Костов, също от Македония, е сътрудник на Любен Каравелов, а през 1885 г. е един от водещите дейци на Съединението. Примерите са много, но нека завършим с показателния факт, че подвигът на героите от 1877-1878 г. е образец за създаването на Македоно-Одринското опълчение в Балканската война (1912-1913 г.), в което наред с “македонци” и “тракийци” участват стотици патриоти от свободна България.