Няма учение, което може да те подготви за трагедията от земетресенията в Турция, реалната ситуация е жестоко несравнима с тренировката. Това разказва ден след завръщането си от Антакия гл.инспектор Росен Борисов от Пожарната служба в Шумен. Бил в редовете на втората група спасители, пристигнала сред руините на 11 февруари, дни след ужасяващите трусове, когато шансовете да спасиш оцелели намаляли драстично.  

Иначе още през 2021 г. участвал в занятия за трус над 7 степен по Рихтер в Текирда и всички стъпки, процедури били проиграни, но действителността трудно се преживява. Как приемаш, когато научиш, че в сграда за 60 души, са извадени 10 – четирима живи и шестима починали?  Или че от друг огромен, луксозен комплекс за 1000 души,  са намерени 300, но не всичките живи. „Тези неща остават в съзнанието до края на живота. Надявам се и се моля никога да не се случва… Но винаги ще помагам, когато и с каквото е необходимо",  казва гл. инспектор Росен Борисов.

В Антакия при пристигането им токът бил спрян, нямало вода, газ – нищо, тотална разруха. Търсили място да си устроят базов лагер. Местната полиция изграждала свои лагери, защото била предвидена масирана охрана срещу мародери. Турските полицаи дали на нашия екип две палатки. "Благодарни сме им. Ситуацията беше много тежка, нямаше санитарни помещения, вода, нищо. Турските полицаи ни носеха храна", казва шуменецът.

По думите му, колегите от Столична община разполагали с много добра техника за откриване на живи хора. Човек от местните жители помагал. Когато се издирвали живи, работата в радиус от около 200 метра спирала. „Гасят се двигатели на автомобили, генератори. Пълна тишина, защото този уред улавя всяка вибрация. Тогава един от местните започва да вика на турски език:  “Има ли някой, ние сме спасители, ако ни чуваш, почукай" . Това се повтаря няколко пъти. Всички мълчат, уредът се поставя вътре в сградата на чиста бетонна плоча, за да се усети всяка вибрация и всички мълчат“, разказва шуменецът. Налагало се да разчистват. Съпътствали ги и опасности - първата сграда, на която отишли, била толкова наклонена, че всеки миг можела да се срути върху спасителите.

Сред срутищата изобилствало и от трогателни жестове. При българската група дошла възрастна жена, която едва кретала с хляб в ръка. „Счупи го на две и подаде половината на колежката от Пловдив. Казахме, че няма нужда, но тя отсече „Самият факт, че вие сте тук, ни успокоява““, припомня си гл.инспектор Борисов. И продължава: „Няма да забравя как този град беше почти целият сринат на земята и всички пострадали не спираха да ни благодарят, да правят всичко за нас, да ни дават половината от залъка си. Фактът, че наистина сме им вдъхнали надежда, че сме помогнали поне с малко… Помня колко благодарни бяха, когато им нарязахме дърва, с които да се стоплят. На пръв поглед нещо съвсем елементарно, а за тях е толкова много“.

До сълзи се трогнали, когато с момчето, което било с тях и помагало да викат оцелели, стигнали до сграда, където той им обяснил, че е загубил своята приятелка. „Беше 18-20-годишен. Разплака се, едва си довърши изречението. Тук някъде били и родителите й.  Започнахме да помагаме. Хората искаха, ако не могат да бъдат спасени живи техни близки, поне да могат да ги погребат“.

Гл. инспектор Борисов разказва, че насред разрухата в Турция, не се сещаш за собствения си живот, мислиш за близките си: „Повечето хора бяха млади, когато видех малко детенце, се сещах за моите деца… Страхът в такава ситуация е важен, защото те пази жив, но с никой от колегите не сме се поддали на страха, че да ни пречи да си свършим работата“.