Един век след „Сайкс-Пико“ Европа е до стената

Ако има нещо историческо в актуалната ситуация, това е иронията

Договорът „Сайкс-Пико“ е задкулисното споразумение, подписано през май 1916 г. между Великобритания и Франция, със съгласието на Италия и тогавашната имперска Русия, и влязло в сила след края на Първата световна война през 1919 г., за подялбата на териториите на Османската империя в Близкия Изток. Наречено е на името на „архитектите“ му - дипломатите Марк Сайкс, преговарял от британска страна, и Франсоа Жорж-Пико от френска. Имената на двамата доверени пратеници на своите правителства нямаше да влязат в историята, ако в резултат на революцията в Русия новата власт не огласява на 23 ноември 1917 г. пред света тайния заговор на Великите сили. От който заради преврата и идването на болшевиките, руснаците биват автоматично изключени. Така че Ленин не е имал много за губене от огласяването на текста. Така или иначе, обещаните в сделката земи са били доста далеч в плановете му на онзи етап.

Разкриването на детайлите от споразумението „Сайкс-Пико“ в западната преса навремето предизвиква голям скандал, който постепенно потъва в шума от победата на Съюзниците и гръмките обещания от Парижката мирна конференция от 1919-20 г. Практически обаче с края на войната сделката дава на Великобритания контрол над днешен южен Израел, Палестина, Йордания и Южен Ирак, и достъп до средиземноморските пристанища Хайфа и Акра. Французите получават териториите на в наши дни югоизточна Турция, северен Ирак, Сирия и Ливан. В допълнение към „Сайкс-Пико“, през април 1916 г. в Москва е подписано споразумението „Сазонов-Палеолог“, с което царска Русия дава съгласието си за сделката, като в замяна са й обещани Западна Армения, Истанбул и проливите Босфора и Дарданелите. За да е гарантиран балансът на силите в Източното Средиземноморие, Италия получава днешна Южна Анадола, а френският и британският дипломат подписват допълнителна клауза, според която регионът на Палестина в бъдеще да бъде поставен под международна администрация.

Успоредно обаче на сделката от май 1916 г. за подялбата на османските територии в Близкия Изток, Лондон в тайна кореспонденция между Върховния британски комисар в Египет сър Хенри Макмеан с шарифа на Мека Хюсеин бин Али, обещава при победа на Съюзниците след войната да признае единна арабска държава, простираща се от Алепо в Сирия до Аден в Йемен. След 400 години османска окупация възможността отново да са суверенни е достатъчна, за да запали искрата на джихада и Арабското въстание от юни 1916 г., което от Мека до края на Първата световна война да стигне до Дамаск. Въпреки пълната логистична подкрепа от страна на Великобритания и един Лоурънс Арабски за вдъхновение, обещанията за единна арабска държава се оказват повече от кухи и лицемерни. Докато върви бунта на арабите за отвоюване на земите им от турците, ционисткото лоби в Лондон притиска британското правителство да приеме Декларацията от Балфур през ноември 1917 г., с която обещава създаването на еврейска държава в Палестина. Предаден от британците шариф Хюсеин бин Али отказва да подпише Версайския мирен договор през 1919 г. и няколко години по-късно с помощта на бившите му съюзници кралството му на Арабския полуостров е превзето от един конкретен Ибн Сауд.

С различни промени и преначертавания на граници на интереси, „Сайкс-Пико“ остава в сила до 1946 г. и за никого няма съмнение, че е фундаментът превърнал региона на Близкия Изток в барутния погреб, който е оттогава насам. За безочието на тогавашните „Велики сили“ да отбягват споменаването му в наши дни, няма какво да се каже. Ние нямаме такива скрупули, най-малкото исторически.

Припомнянето на „Сайкс-Пико“ един век по-късно е, разбира се, в контекста на актуалните събития в Близкия Изток и в частност Сирия, довели последните дни до рязко обтягане на отношенията между Турция и Европа. И най-вече амбициите на турския президент Реджеп Таийп Ердоган в Източното Средиземноморие, в комбинация с „тихата сила“, която се опитва да играе Москва през режима в Дамаск в изклещването на своя геостратегически пай от региона, и слабостта на съвременна обединена Европа да може да даде правилен отпор. Отвъд състоянието на кръгова отбрана. Докато британците в момента най-ясно изобразяват израза „мълчиш като пръднал“ - нали са „Брекзит“.

Също така по никакъв начин не говорим за някаква „историческа справедливост“ - както вече стана ясно, едни от най-онеправданите хора в своите земи от векове са арабите. Тласъкът, който доведе преди 9 години до Арабската пролет, започна като резултат от естествен обществен процес и трупано с десетилетия в пазвата недоволство към институционализирана корупция и западен слугинаж в Тунис. Преди да прелее на сходни основи от Гибралтар до Аденския залив. Уви, с някои изключения като Мароко, където премина без сериозно да разклати държавните устои, и Йордания, където нямаше причина да се случва предвид устройството на страната - не оправда очакванията. Либия и Сирия са два различни вида разпадащи се държави; Египет преживя народен бунт и два преврата и пак завърши като авторитарна президентска република; Тунис и Алжир са в почти перманентен обществено-политически катарзис, а на Арабския полуостров всичко си остана практически по старому.

Ако има нещо „историческо“ в актуалната ситуация, в която се намираме, е иронията, че актуалната борба за влияние на Ердоган и руския президент Владимир Путин се води там, където идва краят на последната арабска държава в Близкия Изток преди Османската империя. В битката при Марж Дабиг, край древния сирийски град Алепо, когато на 24 август 1516 г. барутът среща меча и османската армия на султан Селим І избива практически до крак силите на мамелюците. „Суровият“ превзема Сирия, за няколко години става господар на Палестина, Йордания и Египет, и се обявява за халиф на свещените градове Мека и Медина. „Историческа“ справка, която президентът Ердоган сигурно си прави редовно, може би дори и насън, ведно със „Сайкс-Пико“ за настървение.

Откъдето вероятно и дързостта и безочието в ходовете. Открито нашествие в Северна Сирия, което продължава да генерира все повече и повече бежанци, с които ефективно заплашва Европа на основание, че не споделя „солидарността“ и „отговорността“ за тях. Същевременно поддържане на „конструктивни отношения“ със самообявилия се за рефер в сирийския конфликт Владимир Путин, който преди две години си гарантира заветната руска геостратегическа мечта за излизане от Босфора и Дарданелите до Средиземно море с военноморска и военновъздушна бази в Сирия. И като покровител на режима на Башар Асад, има само да си подкове постоянно сигурно преминаване през проливите - тайно или явно. Което Ердоган няма причина да откаже, стига общият бизнес да върви - „Турски поток“, туризъм, търговия, Сирия, Либия..., Европа. Кой да ги спре?! Тръмп е в кампания, светът издиша под паниката от коронавируса - ведно с европейците - тоест заплахата от бежанска вълна ще има все по-плашещ ефект.

Ясно е че нито на руснаците, нито на турците им пука особено много за сирийците, но имат дипломатическо театро да играят. Путин и Ердоган демонстрираха ясно вчера в Москва, че винаги си преговарят репликите. И всички сме зрители.