Живият класик на българската литература академик Антон Дончев навършва 90 години на 14 т. м. „Труд” отбелязва кръглата годишнина на големия български писател като публикува поредица от негови произведения. Днес представяме откъс от романа „Трите живота на Кракра”, публикуван за първи път през 2007 г. Това е един чудесен исторически роман, представящ малко позната част от българската история - съдбата на българския болярин, останал в историята като Кракра Пернишки. Завладяващ сюжет, лек език, любопитна за всеки българин история. Книгата ни връща към една величава епоха, изпълнена с трагизъм и героика. Писателят е създал едновременно и романов епос, и своеобразно философско тълкуване на уникалната ни история. Същевременно езикът, структурата, стилът - всичко това превръща творбата във вдъхновена поема за българския дух.

Из „Трите живота на Кракра”, Книга първа

Не ми е леко да викам Самуил в спомените си, да го намеря в неизброимите мигове, които съм бил с него, та да кажа: - Ето в тази година, в този ден, при тази среща Самуил изглеждаше така или така. Защото един беше Самуил на коня си пред вратите на Лариса, когато ние, изселниците, се влачехме пред него, а той гледаше със заключено сърце, без осъждане, но и без съжаление. Друго беше лицето му, когато се довлачи след раняването си при павликяните, когато живот беше останал само в трескавия му поглед. И накрая - не, преди края - оня побелял Самуил, който ми каза с удивление и покруса: „Кракра, аз не чувам добре. Половината слова не ги разбрах...”. А сетните мигове, не искам да си ги спомням, лицето му и очите му ми бягат, не мога да го видя отново... Най-напред говорихме в покрайнината на гората, с гръб към планината, обърнати към Перник. Гледахме към полето, където щъкаха хора, заети с мирния си труд, а зад тях крепостта като неподвижен страж разсичаше небето. Самуил седна, аз останах изправен. Казах му:
- Искам да се откажа от наследството на Кракра.

Самуил ме погледна, питаше ме: „Защо?”, но не произнесе словото. Аз казах:
- Искам да се откажа от името на Кракра. Не искам да съм осиновен. Искам да съм Никифор, синът на Рослава.

Самуил все така ме питаше с поглед, седеше със скръстени крака на тревата, дланите му лежаха на коленете.

Аз казах:
- Искам да се оженя за Роксана, а тя е дъщеря на брата на моя нов баща - близнак на нашия Кракра. Ако се откажа от Кракра, Роксана няма да е повече моя двоеродна сестра.

Коленичих пред Самуил и седнах върху петите си. Сега загърбих полето и крепостта, пред мене тъмнееха сенките на дърветата. Просветна оръжие, невидимите стражи неусетно бяха преградили гората. Аз казах:
- Роксана чака дете от мене.

Самуил мълчеше и ме гледаше в очите. Въздъхна и сведе глава. Тихо каза:
- И тъй, млади Кракра, ти искаш да избягаш.

Не очаквах тези думи. Стреснах се, сърцето ми взе често-често да бие. Не казах нищо, но и какво можех да кажа?
- Кракра, жена ти избяга. Сега и ти искаш да избягаш. Не сте ли много двамина бегълци за един дом?

Заболя ме, казах на Самуил:
- Откъде да избягам? Търся пътя си. А жена ми свали от плещите си товар, който иначе щеше да я смаже.
- Ти бягаш от крепост, която съдбата избра за тебе.
- Случаят ме доведе в Перник.
- Млади Кракра, случаят ли прати в Лариса майка ти - Бог да благослови паметта й, - нея, дъщерята на княза на смоляните, за жена на търговец на овце? А ти знаеш ли кой беше баща ти?
- То се знае, че знам, да се свети паметта му.
- Има много, което не знаеш, и аз не съм този, който ще ти го каже. Но благославям мига, в който ти наследи Кракра.
- Никой не ме е питал, и сега, когато вече мога сам да решавам, виждам, че не съм никакъв Кракра, ами съм Никифор. Не мога да вдигна меча на стария Кракра, нито да облека ризницата му.
- Млади Кракра, ако някой попита хиляда души, и хилядата ще кажат: той е за завиждане. Той е млад, има злато, говеда, ниви. Зная, че не те блазнят нито златото, нито говедата, нито нивите. Ти искаш да ровиш ръкописите на брата ми Аарон - нека Бог го прости, аз не намерих сили да му простя. Когато си далеч от къщата си, ти сънуваш, че се връщаш вкъщи. А мислил ли си ти колко нощи от годината аз не спя в постелята си? Мислил ли си, че и аз искам да разгърна ръкописите на брата си? Че и аз искам, когато стана сутрин, да видя познати очертания на планини, а вечер да седна край мое огнище?

Изплаших се, не исках да слушам как Самуил разкрива пред мене душата си. Не биваше, не го заслужавах. А той тихо запита:
- Кракра, ако аз не свърша това, за което са ме избрали, ако ти не свършиш това, за което са те избрали, кой ще свърши нашата работа? Кракра, ти за какво живееш?

Замълчах. Ако те питат тебе, ей сега, за какво живееш, как ще отвърнеш? Живея, защото живея. Не отвърнах на Самуил - чаках от него отговор, не исках аз да отговарям. Той ми каза:
- Ти не искаш съвет от мене. И аз няма да ти дам съвет. Ти искаш да разкъсам духовната верига, с която са те свързали с мъртвия Кракра. Сам не мога да го сторя, но ти мислиш, че е в моя власт да го поискам от патриарха. Така е. Сега ме чуй що мисля и защо ще постъпя така, както мисля.

И той почна да разказва:
- Моят род идва от един град крепост, наречен Търнов, на два дни път от Преслав. Родът ми се казва Шишмановци, и баща ми се казва Шишман, той взе името Никола, когато преди смъртта си прие монашеството. Свети цар Борис Михаил изпратил преди сто години дядо ми Шишман заедно с Учителя свети Климент. Аз съм третият син в семейството, майка ми е арменка павликянка, наричаше се Рипсимия. Третият син трябваше да бъде посветен на Бога. И Аспарух, и Симеон са били трети синове, и двамата се готвели да стават Божи слуги, жреци и свещенослужители. Симеон дори е бил монах, преди да стане цар. Ти си бил три години на учение в Солун и Константинопол, аз съм стоял седем години в Климентовото училище в Девол.

Имаше още живи монаси, които помнеха великия ни Учител. И аз като тебе съм учил езика на древните елини и на римляните. А всяко лято ходех с Аарон при дядо Горазд, който ме учеше на езика на птиците и тревите.
Самуил се изправи и се облегна на една тънка белонога бреза. И сплете пръсти зад стеблото, като че ли беше завързан за стълб. Искаше ми се да му кажа да се откъсне от брезата, тъй завързват на позорен стълб осъдените на поругание или тия, които ще убият със стрели, или тия, които ще изгорят. Помислих си, че без да иска, Самуил ми каза: „Ето тъй ме окова съдбата, и не можех да се откъсна”. Той каза:
- Но родът на Шишмановци вървеше нататък, накъдето искаше да го насочи баща ми. Вече ни казваха бързаците, защото дядо ми се е оженил за дъщерята на княза на славяните бързаци. Помня баба си, тя беше такава, каквато щеше да стане майка ти, ако беше остаряла. Не мене, най-големия ми брат Давид трябваше да дадат на Бога. Давид не беше страхливец, пази Боже, но повечето време седеше в манастирите, а не с полковете. Аарон излезе полусляп. Мойсей беше воин, но го убиха при стените на Сяр. Тогава баща ми дойде и ме изведе от стените на Климентовото училище, тъкмо на твоите години и тъкмо когато взех да се питам защо живея и как живея.

Самуил се облегна назад, на стеблото на брезата, гледаше над мене, в небето. Той беше на сянка, слънцето грееше зад гърба му, но нетърпимо светеше в моите очи. Премрежвах клепки и виждах Самуил да белее пред тъмната стена на гората, както след това го гледах през сълзи на гроба. Дори затворих очи и слушах само гласа му. Той каза:
- Баща ми си отиде ей така, боледува само ден-два. Върху нас падна гръм. Оплетох се в лепкави разправии, всеки от великите боляри искаше да заграби нещо от властта на стария комит. Нямаше цар, нямаше управия. Исках да възседна коня си и да препусна някъде, където да съм сам. Но не можех, не биваше...

Пак светна слънце, пак затворих очи. И пак притъмня, но то беше, защото Самуил закри слънцето, надвесен над мене. Хвана ме за рамото и ме изправи. Каза ми:
- Искам да ти кажа защо няма да позволя да отхвърлиш оковите, които те превърнаха в син на Кракра. Защото за мене е по-важна връзката на душите, тя може да съедини и обедини цели народи, а кръвта може да свърже само шепа хора.

И той ми заговори, лице в лице, все едно че бяхме равни - и ми се струваше от време на време, че убеждава не мене, а себе си, че иска да се увери, че е вървял по правия път. Той ми каза:
- Започнах да търся човек, зад когото да застана, който да струва повече от мене, комуто да вярвам. Намерих мъдри люде без воля, други буйни, но слепци, трети не разбираха, че се лутат или течението ги влачи, а те дори не го усещат. Тогава аз се запитах: „Защо аз да не водя? Ако не се намери кой да води, всички загиваме...”

И той настойчиво ме питаше, вперил поглед в очите ми:
- Достоен ли бях? И реших да стана достоен. Колко страшно го е казал оня, царят и псалмопевецът Давид: „Нека този, който води човеци, да бъде праведен”. И аз отбелязвах пътищата си с рабошите, та да ги виждам през зимите на моята умора и отчаяние, когато ги засипват снеговете на съмнението. Обичах лова, празненствата, пировете дори - в тях има радост и волност. Сега крия кавала си и свиря в потайна доба. Нека този, който води човеци, да е праведен... да има чисти ръце. Петно върху бяла риза се вижда отдалече.

Острието на меча трябва да бъде чисто... Чуваш ли, Кракра! Но най-напред трябва да станеш меч...

Дали тези думи, които се мъча да си припомня, Самуил ми ги каза край гората, или на стръмния бряг на Струма, или дори този същия ден - не съм уверен. Мога, то се знае, да послъжа, но защо? Кълна се само, че ми ги каза Самуил. А той ми каза:
- Много е страшно, Кракра, да мислиш, че си меч в ръката на правдата, да имаш правда... Правдата трябва да се простира над тебе като небе и затова ти трябва да разрушиш всеки покрив и стряха - а то са любов към майка, баща и братя, любов към жена, любов към синове, - та като вдигнеш поглед, да виждаш само небе над себе си. Колко си самотен под такова небе... колко е студено...

Самуил каза още:
- Трябва да се пази родът, ала не само своя род, а всички родове. Род до род, единени в народа, наречен българи. Връвта на родната кръв нанизва сто, двеста, триста човешки съдби, но може ли тя да свърже сто хиляди, двеста хиляди, милиони съществувания? Коя е тази верига, която може да окове родовете по-здраво от родната кръв? Ако ти застанеш до мене, под една и съща хоругва, в защита на родната земя, а братът ми отиде на страната на ромеите, отсреща, то кой ми е по-близък, ти или братът ми? И тогава на всеки мой рабош издълбавах три кръга, три пръстена, три звена от вериги. Единение, единение, единение. Единение на всички славяни от Дунава до морето. Единение на всички племена и езици, пръснати по тези земи - не само славяните, но и власи, арменци, турци, арбанаси. Единение на всички, които искат да пуснат корени на нашата земя и я нарекат своя. А този, който вдигне ръка срещу единението, той се лишава от огън и вода и трябва да бъде прокълнат и убит.
- Дядо Горазд казваше: Чистите хора са като планински езера, дълбоки и бистри. Казваше: Самуил е, бъди езеро, около което зеленеят поляни, цъфтят цветя и хвърлят сянка дървета, а в клоните им пеят птици. И се пази. Защото има такива езера, около които се издигат само мрачни, голи скали и където лъха само пустота, непристъпност, ужас... Не бъди пленник само на една мисъл и на едно дело - пази се. Аз се изкачвах все по-високо. Нагоре. И ставаше все по-студено. Ония, там долу, вече ми се виждаха дребни като гълъби. Но не се досещах, че и те едва ме виждат отдолу, че съм като орел върху зъбер на крепостта, но се виждам по-дребен и от врабче. Аз се превръщах в меч, но меч от лед.

И Самуил още ми каза... Помня, че дълго мълча и се колебаеше, когато избираше думите си. Не ме гледаше в очите. Не помня вече къде бяхме, тъмно беше, преди това запалихме огън, огънят изгасна. Самуил се превърна само в глас. И този глас иде при мене през годините. Той каза:
- Тогава дойде Рослава. Майка ти. Обикнах я, обичах я. Бях срещнал смъртта, оживях. Най-напред видях нея, Рослава, нея бях пренесъл през смъртта. Що можех да сторя аз, Самуил, мечът? Вождът, примерът? Да отида при друга жена, да разкъсам заради грешна страст осветените от Бога връзки и да осъдя на несправедливи страдания невинни люде? Или да направя тайно Рослава своя, да ходя при нея с покрито лице? Аз, Самуил, мечът? Острието трябва да е чисто. Трябваше да се разделя с Рослава. Тогава Аарон ме предаде. Братът ми Аарон. Помня, Кракра, топла детска ръка ми подава птичка, в дланта ми трепти птичето сърце. Ръката на Аарона.... Оная вечер щурците пищяха, не свиреха, припяваха. Вееше вятър, искаше да ги отвее, дори да ги отнесе, те се вкопчваха в тревите, в листата, в земята. Аарон трябваше да умре. Всяко мое решение и всяка постъпка досега бяха стъпала към Аароновата смърт. Избиването на Чрънатовия род, с кърмачките и пеленачетата, смъртта на Рослава, принудата над Радомир да вземе нелюбимата маджарка, не можех да избягам от тях. Паднах в клопка, Кракра, вървях нагоре и изведнъж пред мене зина пропаст. Обърнах се - бях сринал мостове и стъпала.
- Какво бях казал някога - не е мой брат този, в чиито жили тече моята кръв, а този, който е под моята хоругва. А другият, насреща при ромеите, той не ми е брат. Той е враг. И Аарон умря.

Разбираш ли сега - утре ще реша, че ти си Кракра, - не е важна кръвта, важно е, че старият Кракра ти предаде хоругвата си и ти трябва да я носиш. Ти си Кракра Пернишки.