Манастирът Урвич бил духовен център на Софийско и Самоковско

Мнозина мислят, че работата на археолозите е само по полята и планините. Това съвсем не е така. Днес, затворени по къщите си, ние имаме възможност да осмислим откритото от нас и да го представим пред света.

В това отношение великолепен пример е проучването на късносредновековния манастир в крепостта Урвич край София, който ние с доц. д-р Бони Петрунова и младия археолог Филип Петрунов разкрихме през последните години. А сега, по време на пандемията, пишем финалната монография, където са събрани сензационните резултати от изследването.

Напоследък едни от най-интересните открития в българската археология се направиха в древния Урвич, чиито руини са само на десетина километра от центъра на София по посока към Самоков. През XIII-XIV в. той бил важен средновековен град с мощна крепост и красиви църкви, изписани с чудни стенописи.

Интересът към твърдината се подклажда от изключително важното сведение в „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. То гласи: „Дошли търновските боляри от Търново в Средец и се спрели в някои тесни места покрай река Искър. И седем години стоял Иван Шишман покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост и наоколо го ограждала вода”.

В края на ХІV в. твърдината наистина става главна преграда към средновековния Средец. Документално се доказа, че тя активно участва в епичните битки от края на 1371 г., когато София е атакувана от османските турци. Не случайно от района между София и Самоков е известен най-големият народен епос за героичната съпротива на цар Иван Шишман срещу турското нашествие.

Но може би най-интересният период на Урвич идва след ХV в. Тогава около храма „Св. Илия” се развива голям манастир, проучен от нашия екип. От запад са разкрити трапезарията, магерницата (кухнята), складете, а от юг – цяло крило жилищни помещения. Някога то е било на два етажа, но сега са оцелели руините на приземието. Подовете на килиите са покрити с каменни плочи. Помещенията се отоплявали със зидани печки, изградени в стените. На запад се оформя официалният вход на манастира, застлан също с едри плочи. В самия югозападен ъгъл се е извисявала вратна кула, предназначена да охранява портата на обителта. Множество монети, накити и керамика показват, че манастирът просперира през „тъмните векове” на османското робство. Според големината й монасите са били не по-малко от 40-50 на брой.

Най-вероятно завоевателите дават уникалната привилегия да имат свой манастир на хората от околните села – Кокаляне, Бистрица, Герман, Лозен, Панчарево, защото те са били „войнуци“ и „дервентджии” (пазители на прохода между София и Самоков). Това обаче не ги спасява в края на ХVІІ в. Тогава обителта е унищожена от огромен пожар, датиран с медна монета на султан Сюлейман ІІ (1687-1691).

Става дума за репресиите над християните от Западна България по време на войната между Свещената Лига и Османската империя. През 1683 г. турците са разгромени при Виена и австрийците вземат Белград, Ниш, Пирот, достигайки почти до София. Българите са обнадеждени и вдигат въстания, като най-значителни са Чипровското и Карпошовото в Македония. Австрийците обаче се оттеглят и започват гонения. Изгорени са много християнски светини, сред които и Урвичкия манастир. Оцелелите монаси опазват ръкописи и църковна утвар и се преместват в съседната планина Плана, където основават действащия и днес манастир „Св. Архангели”.

Две десетилетия по-късно, през 1722 г., се ражда един човек, комуто е съдено да промени съзнанието на българите. Днес всеки ученик ще каже, че великият българин Паисий Хилендарски е роден в Банско. Всъщност това е едно хрумване на големия български учен акад. Йордан Иванов, което той публикува в популярна вестникарска статия през 30-те години на миналия век. Поради неговия авторитет идеята е възприета безкритично от мнозина. Всъщност „ и досега не е открит документ, за да се разреши въпросът, в кое село или град се е родил първият народен будител – Паисий Хилендарски“ – отбелязва друг голям наш учен – акад. Иван Снегаров. Единственото, което знаем досега е, че е от Самоковско. Това той отбелязва сам в „История славянобългарска”.

И именно разкопките на Урвич поставят нещата на място! В своята „История славянобългарска” Паисий Хилендарски следва почти дословно едно историческо съчинение на бенедиктинския монах Мавро Орбини. Сред общите данни той използва един-единствен локален топоним. Това е „манастирът Урвич” в теснините на Искър край София, построен на мястото на старата крепост на цар Иван Шишман. Това сочи, че Паисий е произхождал от Самоков или неговите близки околности и лично е познавал мястото на изпепеления манастир. А, преди да се замонаши на 23 годишна възраст на Атон, е чул и записал от местните хора мълвата за станалите край Урвич в края XIV в. на драматични сражения.

През ХV-ХVІІ в. манастирът е свещено място за хората от София, Самоков и околностите им. Тук хората са се черкували, учели в килийното училище, научавали са сведения за славното минало на своя народ, дори са се женели. За последното говори невероятното съкровище от сребърни позлатени накити, датирани в ХVІ-ХVІІ в. и открити в руините на старата крепост. Това съкровище се състои от 9 сватбени венци, множество части от изящно изработени женски колани, 2 цели прочелника, 4 наушника, 2 пръстена, гривна-кубелия, разнообразни по форма висулки.