Хората в Северозапада боготворят своя свещеник

Освен службата в черквата е фермер и музикант

Човек създава името си цял живот, а нашият  поп Славейко се е родил, белязан от името си –  гласовит е като птичка и в черквата, и на сцената и на площада, казват жителите на монтанското село Славотин. 38-годишният Славейко Славчов е свещеник на три села в община Монтана. Селцата са тихи и малки, потънали, та чак загубени сред треви и хълмове. Жителите им са толкова малко, че хора не стигат ни за труд, ни за празненства. Затова върху който е по-млад, ще не ще, се трупат работа и грижи за неколцина.

Отец Славейко сам си е избрал освен службата в черквата да е фермер и музикант. Не по неволя – и работата с животните, и музиката, както и общуването с Бога са част от живота и душата му, споделя той. И е стигнал до тях по най-късия път - през семейното огнище. „Никой в рода ми не е бил свещеник преди мен, но дядо ми Стоян – бащата на майка ми, беше много вярващ човек и самоук музикант, свиреше народни песни на дудуче. Той ми отвори очите и сърцето за силата на вярата, показа ми, че да помагаш на хората е радост и благодат и ме научи да обичам народните песни!“, спомня си поп Славейко. Още като ученик той започнал да участва във фолклорни групи, а след училището се записал в Духовната семинария. И когато я завършил, по собствено желание се върнал в родното си село. „Повечето свещеници искат да са в големите градове, но мен ме тегли към село. Тук познавам хората и те ме познават, а и имат много повече нужда от грижа и подкрепа!“, споделя духовникът.

В началото работата на младия свещеник била доста трудна – в част от селата нямало храмове, другаде черквите тънели в разруха. „Трябваше с труд и мъка да се гради всичко, от сградите до привличането на хората в тях и връщането на вярата в душите, което е още по-трудно от материалния градеж!“, споделя свещеникът. Отгоре на всичко в онези години, че и до скоро, духовниците по места били оставени без заплати и едва се издържали от таксите за ритуали, които и без друго хората по селата едва плащали. Тогава отец Славейко решил, че за да има хляб и да върши духовната си дейност, трябва да работи и нещо друго. Регистрирал се за земеделски производител и заедно с баща си Цветан събрал стадо от 100 овце. „В животновъдството няма нищо срамно, тежка и отговорна работа е. Пастир съм и на хората, и на животинките. Всичко изисква труд и обич!“, обяснява младият мъж.

През последните години свещеническата служба е станала по-уредена, макар че хората в района намаляват, признава той. С помощта на общинската управа в Монтана във всички села вече са изградени черкви, а наскоро новият Видински митрополит Даниил осигурил на свещениците и заплати. По празниците и през седмицата отец Славейко обхожда храмовете в родното си село Славотин и в селата Клисурица и Долна Рикса, отслужва литургии, чете молитви, беседва с хората, които го търсят. Но те не са много, признава той. За 12 години служба в храма на Славотин е направил само 3 кръщенета, а погребенията годишно са над 25.

Хората по селата стават все по-малко и по-немощни, но пък имат още повече нужда от подкрепа. „Вече не чакам хората да дойдат в черквата, аз ходя при тях. На мнозина им е трудно дори да излязат от къщите си за хляб, как да бият път до храма. Някои сами се обаждат, викат ме, беседваме, помагам с каквото мога!“, разказва духовникът. На едни прави домашни водосвети, на други носи свещица да палнат пред иконите на стената, чете молитви за здраве на близките и за упокой душите на напусналите ги роднини. Наскоро 82-годишната баба Цвета от Славотин му пратила вест да я посети. Старицата си поговорила с духовника за живота и вярата и накрая му показала къде е подредила дрехите си за погребение. Помолила го, като й дойде време за оня свят, да помогне да я изпратят, защото е сама.

„Вярвам в добрите и истински хора, които имат сърце, обичат се и си помагат. Има такива и в нашия беден Северозапад, който може и да забравен и изоставен, но е богат и на природа, и на човещина!“, казва свещеникът. За да е повече време сред хората и да им носи радост, отец Славейко не е зарязал и любовта си към народните песни и танци от младини. Участва във фолклорната група към читалището в Славотин. Съпровожда на дудук изпълненията на местните певици, а понякога и извисява глас в любимите си песни. Заедно с трупата е участник и носител на много награди от местни и национални фолклорни фестивали. По празници, когато на площада се стичат местни жители, завърнали се гурбетчии и хора от съседните села, отец Славейко грабва тромпета и изтръгва от него вълшебните звуци на хора и ръченици. „Най-обичам да свиря хората и маршовете на Дико Илиев, те са нещо неземно, в тях е вплетена цялата радост и мъка на българската душа!“, възкликва свещеникът. Духовните му началници във Видинската митрополия знаят за музикалните му занимания и нямат нищо против. Пък и кой може да е против опазването и предаването на народните песни и танци на младите поколения.

Вярата и фолклорът са от най-важните темели на българската душа и живот, убеден е духовникът. В Славотин и околните села добре познават отец Славейко и талантите му и не пропускат за всеки голям празник да го поканят да служи в черквата, да освети трапезите и при възможност и да ги зарадва с музиката си. „Славотин винаги е случвало на добри свещеници. Селото ни е духовно и родолюбиво! Има читалище, на което скоро чествахме 90-годишнина, библиотека с 3000 книги, тук е роден и големият писател Емил Коралов“, казва кметът Личко Цолов. Първият храм на Славотин е изграден още през 1733 г. от плетени с клони и кал стени, а след Освобождението през 1881 г. местните жители вдигнали сегашната си черква „Свети Йоан Кръстител“. Оттогава досега 15 свещеници са служили в селото. Някои от тях като отец Николай Велев и отец Найден Иванов са работели по 30-40 години. „Отец Славейко е техен следовник, отдаден на вярата и хората и се надяваме още дълги години да ни помага с молитви, съвети и добри думи!“, казват селяните.

А свещеникът признава, че не прави планове за далечното бъдеще. „Човек предполага, а Господ разполага! Знам, че съм на мястото си и върша нещата, които искам и са необходими на хората!“, споделя отецът. И е убеден, че въпреки запустяването на селата, животът в този край на България няма да угасне. А докато има и един човек и в най-малкото село, ще има нужда и от камбанен звън, и от гласа на тромпета, който също реди, макар и не с думи, жалби и надежди за повече радост и хубави дни.