На 14 септември живият класик на българската литература Антон Дончев навършва 90 години. Вестник “Труд” отбелязва кръглата годишнина на големия писател чрез поредица от публикации с негови знакови творби.

Днес ви предлагаме нов откъс от романа “Сказание за времето на Самуила”. Самуил е български цар, управлявал България от 997 г. до 6 октомври 1014 г. Той е първият владетел от династията на Комитопулите.

В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване. Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г., вероятно от сърдечен удар, който получава при вида на войниците си, ослепени след битката при Беласица.

След преждевременната му смърт България не успява да издържи дълго на военния натиск на византийците. Четири години по-късно идва и краят на Първото българско царство.

Чрънат, гостите му боляри и неколцина дружинници се веселяха в ловния дворец, целият построен от дърво, както Аароновият дворец край Костенец.

Самуил и хората му стояха прикрити в гората на двеста-триста крачки от двореца, на склона, който се спускаше към широката поляна. Нощта беше тъмна, без луна, та очертанията на дървената сграда не личаха. Ала прозорците и вратата светлееха с променливата светлина на факлите, сякаш вътре имаше запален огън, а лекият ветрец, който духаше откъм двореца, донасяше през разшумялата гора звън на съдини - може би и на оръжие, - кучешки лай и вой, понякога и страдалчески писъци.

Някои от селяните, спотаени на поляната, от време на време се прекръстваха, защото им се струваше, че сред гората, на поляната, има дяволско сборище, както се разказва в старите приказки. А други скърцаха със зъби, защото ги бяха викали на такива сборища или бяха прибирали дъщерите им, та пръстите им се свиха около дръжките на секирите и копията.

Докато Самуил стигне до окрайнината на широката поляна, която ограждаше двореца, Чрънатовите стражи, пръснати тук-там около малки огньове, бяха избити, без да се чуе глас или стон. Само из мрака идеше страховито хъркане и клокочене на човешко гърло, а въглените от жаравата, пръснати от нечий ритник, гаснеха полека в тревата.

Гневота застана край Самуила. Те можеха вече да различават лицата си, защото светлината от разтворената врата достигаше чак дотук, до гората. Сградата сякаш порасна, защото преди я гледаха отдалеч и отгоре. Човешките гласове загубиха своята тайнственост, каквато има винаги далечният глас на нощна гора, долавяха се отделни думи и момински плач, виждаха се да мърдат хората вътре.

- Готово ли е? - запита Самуил.
- Готово, господарю...
- Почни, Гневота...

В мрака светна огниво, разгоря се върхът на дълга стрела, която Немия постави в лъка си. И като сипеше искри, огнената стрела прелетя през поляната и се загуби в светлината на вратата.

Глъчката в двореца стихна, после гръмна с нова сила, чу се звън на оръжие и десетки тъмни тела се хвърлиха към изхода. Тогава из мрака зареваха рогове, забръмчаха тетиви и безброй стрели изведнъж се видяха да почерняват за миг пред светлата врата и да се забиват незнайно къде. Човешки вопли заглушиха еченето на роговете, мощният глас на Чрънат се издигна над врявата и вратата се затръшна, паднаха капаците на прозорците, та дворът потъмня, ослепя, само тук-там светеха тънки нишки светлина.

Роговете млъкнаха, мълчеше и тъмният дворец. Гневота пресече поляната и като дойде на десет крачки от вратата, сложи длани около устата си и викна:

- Чуваш ли ме, Чрънате?

Отвътре долетяха Чрънатовите ругатни и проклятия.

- Чуваш ли ме, Чрънате?

Боляринът млъкна, пое си дъх и отговори:

- Кой си ти?
- Отвори вратата, не бой се.

Вратата полека се открехна и се видя, че в двореца е полутъмно - горяха вече само една-две факли. Боляринът излезе пред вратата и като застана върху издигнатия крачка над поляната трем, вгледа се в мрака.

- Кой си ти? - повторно попита боляринът, ала тоя път в гласа му се промъкваше страх.
- Пращат ме Аарон и Самуил, викал си ги в Бъдин...

Пиян ли беше боляринът, или изведнъж нещо го блъсна в главата, ала се люшна и се опря о един стлъб на трема.

- Що искаш? - попита пресипнало.
- Нека излязат из двореца всички слуги, жени, деца и старци, пък после ще приказваме.

Из отворената врата заизлизаха един по един болярските слуги. Вяра им нямаше боляринът - ако се почнеше бой, да не забие някой нож в гърба му. Хората минаваха между две редици селяни с факли в ръце, всеки излязъл извикваше името си, а десетки очи зорко го следяха - да не се измъкне предрешен някой болярин. Спусна се като луда някаква жена, хвърли се на врата на крайния човек от редицата, развика се, разрида се - измъчена, одърпана. След нея плахо заслиза крехка девойка, русата й коса, пръсната по разголените гърди, с едната ръка държеше разкъсаната си пазва, с другата прикриваше лицето си, а между пръстите й течаха сълзи. Слезе и трета жена - русокоса млада невяста с отпуснати ръце, с втренчен поглед, мина мълчаливо между редицата факли, без да мигне от пламъците им, бледа като ония жени, които ходят насън при пълна луна. Тя тръгна към гората и мина до самия Самуил, който стоеше в сянката на дъба. Едва не го досегна и се загуби в мрака.

Тогава Самуил впи пръсти в грапавата кора на дъба - стори му се, че край него премина Рослава. Измъчена, омърсена Рослава... Сподавен вик на болка и ярост се изтръгна от гърлото му, а кръвта се изкачи в главата му, та пред очите му почервеня. Той усети да се надига в него оня безпаметен гняв, що дълги години беше оковавал и укротявал - гневът на комит Никола и синовете му. С цяла снага, като вълк, той бавно се извърна към двореца. Горко ти, Чрънате!

Из вратата излезе момче на десетина-дванадесет години със зло, смръщено лице, ала изплашено и бледо. Чуха се викове:

- Чрънатовият син! Чрънатовият син!

А из мрака на гората за пръв път долетя ясният, студен глас на Самуила:

- Да се върне синът на Чрънат!

От двореца му отвърна зверският рев на болярина, пълен с ярост и болка - Чрънат позна Самуиловия глас!
Квичене, лай, вой на кучета заглуши гръмовитите викове. Из вратата излетяха глутница псета, гонени от ритниците и проклятията на болярите - и на псетата не вярваха. Някои изчезнаха из гората, други се мъчеха да се върнат при господарите си, жаловито скимтяха и се свиваха под ударите.

- Има ли още някой? - попита Гневота, когато тремът пред двореца опустя.
- Милост! - извика изтрезнял болярин.

Вътре в двореца гореше само една димяща факла и осветяваше бледите лица на петнадесетината боляри и дружинници. Светлината играеше по обнажените мечове, насочени към вратата, блестеше по локвите вино, разлени като кръв пред пукнатите кърчази. Когато дочуха стъпките на много хора да приближават дървените стени, остриетата затрептяха в ръцете на болярите, защото те стискаха дръжките с все сила, а един болярин се обърна, седна на стола си и като опря лакти на масата, оброни глава.

Ала докато напрегнатият им слух дочуе шумоленето на сухи съчки и ужасеният им разум разбере що ги чака, изведнъж в широката горница светна през пролуките между гредите и процепите на капаците.

Селяните запалиха двореца!

Край огромната клада стояха стотина души и гледаха пламъците. А те хищно и весело се стрелнаха по струпаните съчки и тръне, запращяха, полетяха изведнъж нагоре и близнаха сламения покрив на двореца. Духна топъл вятър, огънят се разгоря, пламнаха и сухите букови трупи, а към тъмното небе се вдигнаха снопове искри, запалени вейки, горяща слама. Протяжно завиха изгонените псета, а две-три кучета се хвърлиха като сенки край пламъците, сякаш искаха да скочат в тях, дочули отвътре познати гласове.

На поляната стана светло като ден. Дори в окрайнината на гората листата на дърветата повехнаха и Гневота за пръв път тая вечер видя Самуиловото лице - смъртно изострено, с очи - тесни цепки, с чело, разсечено от отвесната бръчка.

А стаята на пира бързо се напълни с дим и хората, макар да стана съвсем светло, потънаха в смрадната и разяждаща мъгла. Какви станаха лицата им, как заечаха воплите им, когато разбраха, че живи ще изгорят! Само оня, седналият болярин, продължаваше да опира глава на дланите си.

Изведнъж Чрънат, без да изпуска ръката на сина си, грабна един кърчаг вино, изсипа го в устата си и викна на страшните сенки, които се лутаха из дима:

- Грабвайте масата!

Най-напред не го разбраха, но после всички сграбиха тежката дъбова маса, дълга дванадесет лакти, и я понесоха към стената. Посипаха се кърчази, блюда и чаши по земята, потече вино, закипя и задимя, като достигна пламъците.

- В ъгъла!

Тежката маса се разлюля напред-назад в тридесетте силни ръце и удари като таран ъгъла, където се събираха гредите от двете стени, та връзката им беше по-слаба. Ъгълът се разпука, лисна ги изведнъж пламък и дим.
Чрънат грабна сина си на ръце, покри с края на дрехата си лицето му и скочи в огъня.

Един след друг се хвърлиха след него с мечове в ръце боляри и дружинници.

Въоръжените люде по поляната най-напред не повярваха на очите си, като видяха да изскачат от кладата хора с пламнали коси и дрехи, с голи мечове в ръка. Ала изведнъж се разнесоха яростни викове и срещу болярите се втурна безредна тълпа, ослепена от пламъците и жажда за мъст. Някои от болярите начело с Чрънат срещнаха селяците и се счепкаха с тях, ала други се търкаляха по поляната да угасят пламналите си дрехи и ги убиваха беззащитни, та угасиха огъня по себе си със собствената си кръв.

Най-дълго се бори Чрънат, едно, че беше нечовешки силен, и, друго - за това, че селяците го щадяха и искаха жив да го хванат.

И го хванаха. Накачиха се и увиснаха по него, а той стърчеше сред тях с цяла глава и ги тресеше. Ала изведнъж се умири и като хвърли блеснал от лудост поглед около себе си, викна с нечовешки глас:

- Тук ли си, Самуиле!

А Самуил излезе от сянката на дъба, където стоеше досега, и отговори:

- Тук съм.

И приближи бавно към Чръната. Зад него вървеше Гневота с брадва в ръка.

Чрънат дишаше тъй, че движеше хората, заловени за него.

- Дай ми меч и излез насреща ми!
- Пуснете го и му дайте меч - изрече Самуил.

Тогава Гневота се осмели да излезе срещу Самуиловата воля.

- Господарю - рече той. - Ти повели да запалим двореца и да понесем безчестието, за да не падне някой от нашите, а сега...

Самуил извърна глава към него:

- И ти ли не разбираш, Гневота? 

Гневота сведе очи пред погледа му.

Чрънат тъпчеше на място и размахваше меча във въздуха, за да разкърши снагата си. Съблякъл беше кожуха си и запретнал ръкави, та жилите на страшните му ръце трептяха и се преливаха на светлината на пожара. Пред боя той беше като че ли задушил своята ярост и се готвеше студен и ожесточен да срещне врага си.
- Обещай ми, щом те победя, твоите люде да ми оставят живота.

Самуил тъкмо обличаше кожуха си.

- Не мога - поклати той глава за отказ. - Животът ти е ей на тия люде - и той посочи селяците.
- Ако победиш Самуила, аз ще те убия - тихо изрече Гневота, опря дръжката на брадвата о земята и като разтвори крака да стъпи по-здраво, облегна се на острието.
- Разстъпете се! - викна Самуил на селяните, които неохотно се отдръпнаха встрани. Откри се широк кръг, по който играеше светлината на пламъците, а в края на кръга остана да лежи един труп - легнал по гръб, с разтворени ръце.

Чрънат се взря в него и позна сина си.

- Куче - ревна той. - Ела с мене в преизподнята! И се хвърли срещу Самуила, загубил самообладание, побеснял от ярост, омраза и мъка, ала затова пък с удесеторени сили.

Двамата се срещнаха в средата на кръга и се биха дълго на невярната светлина, ала Самуил успя да обърне Чрънат тъй, че пламъкът да свети в очите му. А бъдинският болярин и без това беше заслепен - само сечеше с такава сила и бързина, че мечът му блясваше като светкавица.

Хората неусетно и неволно стесняваха кръга, като обаяни от святкащите мечове. Виеха на смърт и прокоба обезумелите псета.

Кой знае колко щеше да продължи страшният двубой, ако Чрънат не беше залитнал след един безумен замах.
И вече не се изправи.

Самуил хвърли меча си, обърна гръб на трупа и тръгна към гората.