Победителят на изборите е ясен, но не говорят за него. 

Дори и само заради това, извън всичко друго, следващият път победата му ще бъде ще по-категорична. 

Разгромната победа е на негласувалите. Българите не гласуват. Но защо? Вече дори не се търси отговора на този въпрос – защото той е пределно унизителен. 

Отдавна мина времето на инфантилните обяснения, с които също порядъчно обиждаха негласувалите - като това, например, че са отишли  да берат гъби. Е, да, но дори някои гъби да са опасно неразличими от отровните, пак са за предпочитане пред това да те тровят ден след ден, капка по капка, с една все по-невнятна/налудна политика.   

Докато не получи разумно публично обяснение за бойкота му, негласуващият българин ще става още по-неотстъпчив. Все повече ще се затваря в себе си, ще отхвърля с отвращение всяка покана за разговор. 

Ще трябва да управляват глухонеми.  

Какви му се виждат – на това неотстъпчиво мнозинство – политиканите ни? Като крадливци? Това е сигурно, но няма смисъл повече да се чопли тази тема, всичко е ясно и дори се приема за нормално. 

Какво е отношението обаче на „глухонемите“ към некадърниците, към случайниците, към ония, които развяват нахално неукостта си – успяват ли бързо да ги различат и да ги натирят навреме? 

 Панаирът, който устроиха кирчовци, ни подсказва недвусмислено, че хората все още трудно се ориентират в истинската същност на подобна сбирщина. 

Въпреки това, бойкотът на негласувалите на последните избори в някаква степен се дължи на отвращението тъкмо от тези нахалници. Трябваше да разберем, че не Харвард, който бе използван като плашило, ами и Господ не може да промени нечия неандерталска същност. Откъдето и да изпълзи, дивакът си остава дивак. 

 Имат ли обаче негласувалите все още някаква мярка за нормалността в политиката и властта? Каква е тя, какво е оцеляло след  дългогодишната свирепа разправа с нея? Ще е цяло чудо, ако нещичко се е съхранило по някакъв начин.

Българинът го обиждат непрекъснато и по всевъзможни начини. Никоя власт не си направи труда да го предпази поне от тази беда. 

Прясна случка от деня на изборите - дребна история, обаче от онези, от които най-много горчи. 

По телевизията някакъв белгиец, български зет, обяснява, че до преди     десетина години смятал България за ориенталска държава; говори криво-ляво български, любимата му българска дума е палачинка, на неговия език тя не била толкова сочна; и тъкмо палачинката изглежда го подсеща, че сме имали идентичност, по-ясно различима от белгийската. 

Сервират го този на екрана и какво очакват – да си хвърляме капите до небето, понеже някакъв „европеец“ харесал думата палачинка? Идиотска история. Обикновено пренебрегваме такива неща, вместо да се замислим и да проумеем, какво ни е отредено – а то не е никак обнадеждаващо.  

Един ден все някак ще втасаме за Шенген/сухопътният, но другият Шенген – този на общото Духовно пространство – едва ли ще се случи. 

Ще ни броят през палачинките, грънците, фолклорните мурафети и толкова. Хвърляйте капите.   

 В началото на 2003 година разговарях – с телевизионен мост от Гуда, Холандия - с един невтасал европеид, холандец, наричаше се Емил Рателбанд. Беше изръсил доста дивотии за България, включително и пред „Вашингтон пост“. Хубава забава се получи, дори писаха, че съм се държал като лисицата с гарвана от баснята на Лафонтен - пързалях горкият холандец, който се готвеше да става политик, иначе си беше все още хлебар. Питах го за впечатленията му от „нашата“ столица Букурещ, той пък се зарадвал на тролеите ни, понеже си мислел, че само в неговия роден град има; с една дума – разходих го из собственото му невежество. 

Сетих се за въпросния холандски хлевоустник, понеже като него се държат европейските първенци с нашите властници – имат ги за лакоми и глуповати гарванчета. 

Нашите послушници трябва да се опитат да разменят ролите, време е да се държат като Лисицата – поне в някаква степен.

В изборната нощ, а и през цялата кампания, не стана ясно някой говореше ли изобщо на Народа? 

За щастие, отдавна не смеят да говорят от негово име. Народа пак го бяха натирили в ъгъла – но не е ясно, кой ще издържи, докато той кандиса и се предаде окончателно. 

Въпрос, дочут от екрана: „Пред какво е изправена България след тези избори?“ 

Практически несъстоялите се избори далеч не са най-важното нещо. България е изправена пред други беди, някои от тях опустошителни. 

Какви – няма да получите отговора от политиците ни. 

Повечето от тях изобщо няма да успеят да коментират призива „Повече България!“, те дори няма да проумеят смисъла му. 

Победителят в изборите пита: Повече България – възможно ли е вече това? 

Особено, когато инстинкта ни за оцеляване очевидно е ампутиран.