Светецът Варлаам, загинал като мъченик през 1598 г., е един от ярките, но и загадъчни охридски първосвещеници

Съвременниците славят архиепископ Йоасаф II като“… зора на Охрид…”, “… красиво и тихо пристанище на България…”

Охридската архиепископия е наследник на патриаршията на Първото българско царство, запазена от Василий II Българоубиец като своеобразна отстъпка пред българското болярство и народ, своего рода „жест на помирение“ след византийското завоевание през 1018 г. Независимо от политическите перипетии през вековете, старата столица Охрид си остава по дефиниция, а и по етнокултурно съдържание църковен престол „… на цяла България…“ И е така до края на тази автокефална (самостоятелна) православна църква през 1767 г. Днешната Македонска православна църква претендира да е наследница на Охридската архиепископия, но търсенето на наследство е невъзможно без истината.

 Османското завоевание не унищожава българската архиепископия с център Охрид. Макар да е предимно с гръцко висше духовенство, тя остава най-високата българска духовна институция във вековете на османската власт. След завладяването на Сърбия през 1459 г. Охридската архиепископия включва в своя диоцез епархиите на ликвидираната Печка патриаршия, а през първата половина на ХVІ в. достига най-големия си обхват с тридесет и три епархии: доминиращо българските Охрид, Гребена, Костур, Струмица, Мъглен, Преспа, Битоля, Кичево, Дебър, Полог, Скопие, Кратово, Кюстендил и Ниш, населените с албанци и българи Корча, Авлона, Берат, Спата, Музаки и традиционно сръбските Призрен (в онази епоха и с българско население), Печ, Нови Пазар, Цетине, Босна, Белград и др. Под върховенството на Охрид попадат православните общности в Далмация, Венеция, Южна Италия и Сицилия. Често архиепископите се подписват с титлата “патриарх”, а православните в Италия наричат своя духовен глава в българския Охрид “папа”!

От средата на XV в. нататък  архиепископът е изпращан от Цариград с решение на султана, с което се засилва се ролята на гърците в управлението, както и практиката на откупуване („пешкеш“) на високия църковен пост. И все пак, архиепископите от български произход не са рядкост, а такъв дори и последният – Арсений II. С възобновяването на Печката патриаршия през 1557 г. Охрид губи част от своя диоцез, но запазва властта си над повечето епархии в Македония. Независимо от гръцкото присъствие във висшия клир, архиепископията подкрепя книжнината и богослужението на български език. Да хвърлим поглед към някои изявени архиереи от вековете на османското владичество и тяхното място в българската история – тема, която е слабо позната на широката публика.

Нека започнем с Матей, първият архиепископ в условията на османската власт, оглавявал архиепископията; през 90-те години на ХІV – началото на ХV в. Етническият му произход е неизвестен, но изключителните заслуги на Матей за българската църква са безспорни. Архиепископът успява да опази самостоятелността на охридския престол и дори да разшири неговата духовна юрисдикция – Охрид си връща Кюстендилската, Софийската и Видинската епархии, които са му принадлежали през ХІ-ХІІ в. Академик Иван Снегаров, най-добрият познавач на историята на Охридската архиепископия, характеризира Матей като мъдър и енергичен  ръководител. Доротей, оглавявал църквата през шестдесетте години на ХV в., най-вероятно е българин по произход, което личи и от водената от него кореспонденция с бележития молдавски владетел Стефан Велики (1447-1504). Писмата са на български, което не е изненада предвид българското влияние в средновековна Молдова, а и по същото време молдавски митрополит е българинът Теоктист.

Сред охридските архиепископи – патриарси се откроява българинът  Прохор, управлявал от около 1525 до 1550 г. Според акад. Ив. Снегаров “… Прохор е един от знаменитите охридски йерарси и може би последният олицетворител на величието на Охридската архиепископия…”  Той хвърля много сили, за да запази върховенството над сръбските епархии, които се стремят към възстановяване на Печката патриаршия. Не по-малко неотстъпчив е Прохор и към усилилата се католическа пропаганда.

Архиепископът не само пише на български, но полага много грижи за развитието на книжовността. Гробът му е в църквата “Св. Богородица Перивлепта” (наричана още “Св. Климент”) в Охрид, катедрален храм на архиепископията след 1466 г.

Друг виден архиерей е Атанасий I, заемал църковния престол трикратно – през 1592-1596 г., 1606 - преди 1614 г. и през 1614-1615 г. В началото на 1596 г. архиепископът изпраща писмо до венецианския управител на о-в Корфу, търсейки съюз със силната морска република за подготовка на антиосманско въстание. Принуден да напусне църковния си престол, владиката поема към Неапол, Рим и Прага. Именно тогава в днешната чешка столица пристигат организаторите на Първото Търновско въстание – никополския болярин Теодор Балина и дубровнишкият търговец Павел Джорджич, които търсят подкрепа от австрийския император Рудолф ІІ. Както е известно, двамата първенци подготвят въстанието заедно с търновския митрополит Дионисий Рали. Макар и от по-късно време, научаваме, че Атанасий І се е познавал с Дионисий Рали, нещо повече, двамата през 1603 г. заедно са приети от руския цар Борис Годунов в Москва. Така или иначе, явно Атанасий I има отношение към подготовката на проектираното въстание в българските земи, останало в историята ката „Първо Търновско“. Както ще видим, това най-вероятно се отнася и за неговия приемник Варлаам.

Варлаам, оглавявал църква през 1597-1598 г.,  е един от най-ярките, но и загадъчни охридски първосвещеници. Единственото, което знаем за него, е мъченическата му смърт... Архиепископът “… пострадал за истината в град Велес…” на 28 май 1598 г., когато е убит от мюсюлмани, а тялото му – хвърлено във Вардар. Убийството на духовния глава на автокефална църква, призната и дори протежирана от султанската власт, е сериозно престъпление, а и това е единственият случай в иначе драматичната история на Охридската архиепископия! Както стана дума, вероятно Варлаам е свързан с подготовката на т.нар. Първо Търновско въстание (1598 г.), в чиято организация участват търновският митрополит Дионисий Рали, подчинените му епископи във Велики Преслав, Червен и Ловеч, митрополитът на Пловдив, а, както изглежда, и охридският архиепископ! Гибелта на св. Варлаам е отбелязана от неизвестен български книжовник, а през XVII в. влиза в творчеството на украинския църковен писател Иван Вишенски. 

Според акад. Ив. Снегаров „ … Йоасаф II (1719-1745) е последният бележит охридски архиепископ. По своя организаторски талант, беззаветна преданост към Охридската църква и упорита защита на самостойността й той може да бъде поставен редом с великите охридски йерарси от византийско време…” Енергичният архиепископ укрепва църквата и си извоюва завиден авторитет. Това личи и от дългото му управление, надвишаващо “в пъти” онова на мнозина негови предшественици. Йоасаф “… просвещава живеещите в тъмнина (…), огласява всички пасоми със своята благодат, свети като златозарно слънце…”

Местни охридски поети, пишещи стихове на гръцки, го славят като “… зора на Охрид…” и “… красиво и тихо пристанище на България…” Йоасаф е родом от прочутия в онази епоха  град Мосхополе (дн. Воскопоя, Албания), населен с арумъни (власи), гърци и българи. Преди да бъде избран за архиепископ е митрополит на Корча (бълг. Горица), където българско население има и днес. Йоасаф II цени високо българската духовна култура. През 1742 г. по негова повеля в Мосхополе е отпечатана “Аколутия“ (служба) за Светите Седмочисленици. В нея Светите братя Кирил и Методий и учениците им Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава са славени като “… стълбове и равноапостолни пастири на България…”, просияли за “… спасение на българите…”

От времето на Йоасаф II е и прекрасната фрескова композиция на двама корчански зографи, братята Константин и Анастас, в манастира Арденица, където заедно със Светите Седмочисленици е изобразен и друг знаменит българин – св. Йоан Кукузел Ангелогласния.