Тази есен българите ще отидем до урните, отново, и ще се надяваме да направим избор, който да е по-мъдър от предходния ни. Мнозина казват, че изборите били изпит за политиците и ако те не се справят с него, избирателите ги изпращаме на поправителен.

Според мен ситуацията не е точно така - политиците като персонален състав нямат съществено значение, те са инструменти на волята на избирателя. Дали управляващият се казва Иванчо, Петканчо или Кирчо, няма никакво значение, ако ние като избиратели не сме му дали яснота какво искаме от него. Реално ще излезе, че изборите са изпит по мъдрост за народа и ако не проявим необходимата мъдрост, то реалността ни праща поправителен - нови избори.

Истината е, че ние като народ имаме лош усет за политиката. Гласуваме по симпатии, гласуваме по чувства и емоции, но реално пропускаме същината. Общо взето си купуваме политическа книга по корицата, а какво пише вътре разбираме по-късно, често с разочарование.

На последните избори си взехме книга с корици на лъскав харвардски учебник, а впоследствие с почуда разбрахме, че вътре има готварска книга с рецепти за скандали, корупция, глупости и арогантност. И преди сме я правили тази грешка, със сигурност ще продължим да я правим и в бъдеще. За което ние сме си виновни. Първата крачка към това да решиш един проблем е да признаеш, че проблемът съществува.

Ние колективно не се интересуваме особено от управленски програми. Не ги четем, не знаем къде са, въобще не ни е зор. Партиите от своя страна много харесват тази наша незаинтересованост и затова я насърчават. Никой не обявява реалните си управленски идеи. Знаем, че едното племе не харесва другото племе, но какво ще направи, което и да е от племената, ако му дадем управленския скиптър, никой не може да ти каже.

Реално погледнато понеже ние гласуваме по симпатии, партиите са се разпределили по същия вектор. Нито една партия няма собствен идеологически образ, всяка търси лидер, който да е харесван от техните избиратели, другото ще го натаманяваме после.

Реално „програмите“ звучат кухо, скучно и безинтересно. Но не са писаните програми важното нещо. Важното е идеята, идеологията, възгледите, които се крият зад един политически субект. Ние у нас нямаме политически субекти, които да изповядват своя кохерентна идеология. Сякаш всички са като претопяеми хомункулуси, които са готови да обещаят и мляко от Млечния път преди изборите, а после са готови да продадат и далаците си на най-големия си предизборен „враг“, за да участват във властта. Едно време от предишната електорална реинкарнация на Демократична България - Реформаторски блок - го описаха най-добре като казаха, че клетвите им, че няма да се коалират с ГЕРБ преди изборите са били „трик“. Казваме нещо, което не вярваме, за да вземем едни гласове, после правим каквото си решим, а вие ни гласувайте, защото сте балами. Това е положението.

Но да оставим програмите настрани и да видим идеологията на тези, които ще се борят за народното доверие след има-няма месец. Днес в световната политика има два водещи вододела - единият е по оста консервативно-прогресивно, а другият е по линията глобализъм-антиглобализъм. Ако се огледаме в тази координатна система, ще видим, че реално всички на терена са глобалисти, а по-голямата част от тях са и прогресивни. В момента предишната управленска конструкция фактически беше изцяло ляво-прогресивна. Опозицията също е по-скоро прогресивна, гледайки позиционирането по казуси като Истанбулската конвенция и намаляването на бюрократичната тежест. Един вид излиза, че консерватори на практика няма. Никой не иска компетентно да оспорва джендър налудностите и политиката на идентичностите, всички или си мълчат по тези теми, или ги подкрепят. Никой не иска да освободи бизнеса от полудялата бюрократична тежест. Всички искат повече държава и повече социални плащания, а бизнеса и обикновения данъкоплатец - кучетата го яли.

По другия основен идеологически разлом, този по оста глобализъм-антиглобализъм, става дори още по-страшно. Доколкото по прогресистките теми пак има някакви отклонения от правата ляво-прогресивна идеология идеща от Вашингтон и Брюксел, то по отношение на глобализма няма мърдане. Всички са глобалисти, безапелационно и безспорно.

Не се заблуждавайте по приказките на разните уж патриотични формации, че са антиглобалистки. Те всъщност са глобалистки, но с друг глобален център. Другите глобалисти на терена са част от идеологическата рамка на глобалистки свят под егидата на Вашигтон, останалите са част от глобалисткия свят по егидата на Москва. Впрочем, това е сред основните (макар да има още много) разлики между консерваторите на Тръмп и „консерваторите“ на Путин.

Тръмп и класическите американски консерватори са за деглобализация на световната политическа сцена. Под деглобализация се разбира връщане на суверенитета в ръцете на държавите, заличаване на безконтролната власт на наднационалните институции и намаляване на тежестта на транснационалния елит. Всичко това в името на запазването на Свободата като водещ смисъл на управлението. Всичко това без войни, напротив с тяхното ограничаване и без безсмислени кръвопролития. Класическите консерватори са водени от разбирането, че всеки човек и всяка държава трябва да са свободни от външни намеси и да имат свещеното си право да преследват щастието си.

Обратно, Путин и компания не са антиглобалисти, както тръбят те и глашатаите им в Москва и по света. Те са класически глобалисти. Просто смятат, че глобалният център на света не трябва да е във Вашингтон, а в Москва. Цялата овластена псевдоидеология на Дугин за т. нар. „руски свят“ е точно това - руски глобализъм, който диктува правилата за живеене на местата, които Кремъл е решил, че са негови. Това е точно глобалистка идеология, силно военизирана и кръвопролитна. Идеология, която не може да търпи да има несъгласие с нея, защото тя гледа себе си като източник на правотата. Путинистите смятат, че са винаги прави, както и неоконите и неолибералните глобалисти във Вашингтон смятат, че са винаги прави. Разликата между тези две глобалистични секти е разликата в разбиранията им къде трябва да е „центъра на света“.

В този ред на мисли стигаме до основния въпрос - у нас, реално, всички са преобладаващо или изцяло прогресивно и всички са изцяло глобалисти. От това идва и усещането за липса на алтернатива. Затова и избирателната активност напоследък е все по-ниска. Хората искат да видят как изкристализира алтернатива на статуквото. Но това не може да е персонална алтернатива, т. е. едните да станат, за да седнат другите. Това може да е само идеологическа и същинска алтернатива, в която компетентни и сериозни хора могат да създадат кохерентен идеологически отпор на безвремието на терена. Тази алтернатива може да е само консервативна и само антиглобалистка. В крайна сметка в политиката вакуум няма. Ще продължим да избираме между „Кока кола“ и „Пепси“, както е в момента, докато не се появи нещо коренно различно. Когато това се случи, то ще разтресе фундамента на партийно-олигархичната котерия, която властва (трудно и на пресекулки) в момента. Въпрос на време е.