Министър на културата облече тогата на мракобесието

Велислав Минеков се опитва да „изчегърта“ най-дълголетният вестник. Дядо ми беше абонат на "Труд"

Ако имаше гробище на българските вестници, на него щеше да стърчи гора от паметници. И между тях да се разхождат палачите на новинарските издания. Те са с различен профил, в компанията липсваше само министър на културата.

Велислав Минеков попълни тази празнина. Облече тогата на мракобесието и се нахвърли върху най-дълголетния вестник. Дядо ми беше абонат на „Труд“.

През Възраждането има турска и гръцка цензура. Никола Генович и Драган Цанков са на заплата при поробителите. Иларион Макариополски е прикрепен към фанариотите. Под техните удари попада вестник „Македония“. Списван в Цариград от Петко Славейков. Тиражът от 3600 броя го извежда начело на българската периодика по онова време. Цензурата го спира четири пъти.

На 25 юли 1872 г. Славейков публикува статията „Двете касти и власти“, която прави на пух и прах висшето духовенство и чорбаджийството. „Македония“ е спрян завинаги, печатницата е разтурена, редакторът е арестуван.

След Освобождението първата жертва е вестник „Витоша“. На 12 април 1880 г. той излиза с уводната статия „Какво върши Народното събрание у София“. Като рисува пейзажа в камарата, газетата обобщава:

„И тъй нека съди народът как вървят работите, какви са повечето депутати, които е той избрал, доколко те оправдават неговите надежди в святинята на Народното събрание и на какъв път го водят. Но кой му е крив като е избрал много гарги за водачи и много вълци за пастири, а малко хора за работа. Жално!“

Потресеното народно представителство сезира правния министър Христо Стоянов. Той се изправя в святата обител на демокрацията и информира: „Считам за нужно да ви ява, че за това престъпление съществува в наказателний закон § 112; защото друг, който да защити честта и достолепието на Народното събрание нямаме. Затова ще дам на туй дело законния път в надлежното съдилище.“

Същият ден „Витоша“ излиза със скандалиозното заглавие „Под съд“. Отдолу дишат гневни редове: „Решението да се даде един вестник под съд им сваля тая лицемерна маска от сурата и показва на света, че техният либерализъм е тъкмо толкова, колкото е и султанският.“

През 1906 г. Михалаки Георгиев редактира вестник „Балканска трибуна“. Изданието воюва с личния режим на Фердинанд. Поредица броеве са конфискувани за обида на княза. Михалаки е тикнат в Черната джамия, където лежи 40 дни. Когато излиза от затвора, по дирите му тръгват наемни убийци. Дебнат около вилата на жертвата край София.

„Една вечер, като придружавахме баща ми и стигнахме сред ливадите, над главите ни изсвистяха два-три далечни куршума. Веднага и тримата залегнахме и зачакахме. Нови куршуми не последваха“, свидетелства синът на писателя.

Йосиф Хербст е журналист с ярко перо. След септемврийските събития през 1923 г. издава списание „Вик за свободни хора“ и илюстрования всекидневник „АБВ“. После списва вестниците „Ек утринен“ и „Ек вечерен“. Заради честната позиция, през март 1925 г. вечерният „Ек“ е спрян от режима на Александър Цанков.

Хербст не се предава, продължава с всекидневника „Днес“. Изключителен новинар, на 16 април 1925 г. той пуска извънредно издание само час-два след атентата в храма „Св. Неделя“.

Същата нощ е арестуван и ликвидиран „по късата процедура“ на безследно изчезналите. „Докато се водеше разпита, ненадейно им нахлузвахме примка на шията и двама по-яки дърпаха краищата на връвта“, описва методиката един от палачите.

Най-страшна е предварителната цензура, въведена след преврата на 19 май 1934 г.

„И чудовищната машина на цензурата бе поставена в движение - разказва писателят Георги Жечев. - Всички печатници бяха задължени да изпращат на „Контролата по печата“ коректури на страници, преди отпечатването на каквото и да било - вестници, списания, брошури, книги. Никой печатар не смееше да отпечата нищо преди да му върнат цензурираните страници с печата на „контролата“ и подписа на цензура: Разрешавам.“

Ето го и приснопаметния социализъм. „Литературни новини“ стартира през 1961 г. като двуседмичник на Министерството на просветата и културата. Главен редактор беше Васил Акьов с редакционен екип от Стефан Продев, Радой Ралин и други свободомислещи.

Вместо да следват партийната линия „новините“ се хързулнаха по наклонената плоскост. Започнаха да критикуват остарели представи, да защитават нови виждания, да рекламират неудобни книги с поезия и проза.

„Така не може!“, вдигна пръст Тодор Живков и през 1964 г. лично пусна кепенците на редакцията. „В историята остават само забранените вестници!“, изстреля тогава Стефан Продев. „Бог да го прости „Литературни новини“, добави римувано Радой Ралин.

Генералния си взе поука и не посегна на вестник „Пулс“ след знаменитото сквернословие срещу неговата особа. На 5 март 1985 г. в младежкия седмичник за литература и изкуство се появи стихотворението „Есен“.

Прочетени отгоре-надолу, първите букви образуваха акростиха „Долу Тодор Живков“.

Репресии разклатиха редакцията, но не закриха вестника. Заслуга за това имаше и главният редактор Борислав Геронтиев, който достойно защити своя екип.

„Пулс“ го ликвидираха след демократичните промени. Спря на 7 март 1991 г. На следващия ден поетът Ивайло Диманов разлепи некролог за кончината на вестника. „Поклон пред светлата ти памет“, склони чело Ивайло.
По същото време течеше „голямото преименуване“ с цел оцеляване. „Работническо дело“ открадна Ботевата „Дума“. „Народна младеж“ се кастрира до „Младеж“. „Народна култура“ стана „Култура“. „Литературен фронт“ мутира в „Литературен форум“. „Отечествен фронт“ се демилитаризира като „Отечествен вестник“.

Само „Труд“ си запази името. Което сега мракобесникът Минеков иска да „изчегърта“ от лицето на българската журналистика.