Преди 800 години, през 1221 г. е поставено началото на Ивановския скален манастир

Ролята на Търновската патриаршия се илюстрира от изявени духовни водачи

Преди 800 години, през далечната 1221 г. е поставено началото на Ивановския скален манастир или по-скоро на група манастирски обители по Русенски Лом и неговите притоци Бели и Черни Лом. Разговорните имена Ломовете и Поломието, използвани в Русенско, Разградско, Поповско и Търговищко, не са лишени от смисъл - „притоци на притоците“ са Малки, Баниски, Поповски Лом, както и други малки рекички. В живописните каньони на Ломовете е разположена уникалната „Света гора“ в Дунавската равнина! На тази може би най-знакова сакрална територия на Второто българско царство беше посветена международната научна конференция „Иваново - Червен - Търнов“, която се проведе на 16-19 юни в Русе и Велико Търново под патронажа на Националната комисия на Република България за ЮНЕСКО. И това не е случайно, тъй като скалната църква „Св. Богородица“, чийто ктитор е цар Иван Александър (1331-1371), е културно-исторически паметник под защитата на световната организация.

Конференцията беше открита от проф. Николай Ненов, директор на Регионалния исторически музей - Русе, основен организатор на форума. Участваха повече от тридесет учени от редица наши музеи, университети и научни институти, както и колеги от Румъния. И още един благороден жест на музейните специалисти в Русе, които с тази конференция отдадоха дължимата почит на напусналия ни преди две години археолог Стоян Йорданов, всепризнат изследовател на Ивановската скална обител и средновековния град Червен. Третият ден от работата на научния форум се проведе в старата столица при домакинството на Регионалния исторически музей - Велико Търново.

В нашата поредица ще имаме поводи да разказваме за обителите в Поломието и загадките около тях. Трябва да започнем обаче с монаха Йоаким, по-късният търновски патриарх - основателят на монашеската общност, превърнала този красив край в средище на духовност и святост. В нашата културна традиция се открояват плеяда духовни водачи и светци: Кирил и Методий, техните следовници Климент и Наум, Йоан Екзарх, Иван Рилски, патриарх Евтимий... Заради превратностите на историята, имената на други са избледнели и не говорят почти нищо на съвременния българин. Една от тези бележити личности е Йоаким I, патриарх Търновски. До петдесетте години на ХХ в. неговата личност е позната съвсем бегло. Акад. Иван Снегаров попада на кратко житие, оцеляло като по чудо през вековете. Единственият запазен ръкопис на кратката, но важна творба е от Македония - категорично свидетелство, че култът към бележития търновски патриарх е бил разпространен из цялата българска земя.

Личността и делата на Йоаким I са обект на проучвания от страна на именития църковен историк ст. н. с. Христо Темелски, на известния фолклорист и писател проф. Анчо Калоянов и други автори. През 1999 г. заедно с проф. Венелин Грудков издадохме книгата „Призвани да просияят...“, чиято първа част е посветена на патриарх Йоаким. Най-новото и обстойно изследване по темата е на д-р Александър Стойков „Портрет на св. Йоаким Ивановски. Раждането на духовната империя“ (Русе, 2019).

Високата оценка за патриарх Йоаким е заслужена. С името му можем да свържем не само „раждането“ на манастирите в Поломието, но и други знакови постижения на българската църква и култура. Сред тях безспорно се откроява възобновяването на легитимната българска православна патриаршия (1235 г.). С времето на патриарх Йоаким I може да свърже и началото на т. нар. Второ „южнославянско“, т. е. българско културно и духовно „излъчване“ в православна Европа, особено в средновековните руски княжества.

Първият признат от останалите православни църкви „патриарх на Царевград Търново и на всички българи“ се ражда през осемдесетте години на ХII в. в семейството на благородни родители. Приема монашески сан на Света гора (Атон) и се отдава на аскетичен живот. Вероятно не без връзка с възцаряването на Иван Асен II (1218-1241), Йоаким се завръща в България с трима свои ученици - Диомид, Атанасий и Теодосий. Край крепостта Красен при едноименното русенско село, недалече от Иваново и средновековния град Червен, монасите издълбават малката скална църква „Преображение Господне“. Цар Иван Асен II посещава духовния отец и му дарява „... много злато...“ за изграждането на скален манастир, посветен на Архангел Михаил. Има основания да се мисли, че още тогава, ако не и от по-рано, Йоаким е духовен наставник и доверен съветник на младия цар.

През 1232 г. престарелият архиепископ Василий - верният съмишленик на царете Петър, Асен и Калоян, се оттегля от своя пост. Това решение е свързано и с решението на Иван Асен да прекрати унията с Рим и възстанови изконно православния статут на българската църква. В Търново е свикан архиерейски събор, който избира за църковен глава именно монаха Йоаким. През 1234 г. царят изпраща новия архиепископ за преговори с цариградския („вселенски“) патриарх „в изгнание“ Герман, който пребивава в Никея поради латинската власт в Константинопол. През 1235 г. в Лампсак на Мраморно море се провежда църковен събор, в който участват и представители и на древните източни патриашии в Александрия, Антиохия и Йерусалим, на който е възстановено патриаршеското достойнство на църквата, както е било през X-XI в. при „старите наши царе“ Симеон, Петър и Самуил. Търновската патриаршия е приета за „сестра“ от всички църкви от древната „пентархия“, което е и най-високото признание в многовековната история на християнството по нашите земи.

Ролята на Търновската патриаршия в историческата съдба на българския народ, а и на православния свят, се илюстрира от изявени духовни водачи като самия Йоаким I, неговите наследници Игнатий, Йоаким III, Симеон, Евтимий... В редица случаи търновските патриарси оспорват църковната политика на Цариградската/Константинополската патриаршия. Така например във връзка с ориентацията на Византия към уния с Рим, свързани с безпринципни отстъпки на Втория Лионски събор (1274 г.), търновският патриарх Игнатий е наричан „стълб на православието“. Търновската патриаршия в продължение на два века е най-високопоставената църква в православния славянски свят, а нейните архиереи имат влияние в средновековните руски княжества, Сърбия, Влахия, Молдова, Литва... С подкрепата и личното участие на търновския патриарх Симеон през 1346 г. е прогласена Печката сръбска патриаршия. Българското „излъчване“ допринася за културното израстване на други народи, признато от научни авторитети от ранга на Арнълд Тойнби, Дмитрий Лихачов, Рикардо Пикио, Роже Бернар и др. Началото на това влияние обаче, не бива да се забравя, е поставено именно от патриарх Йоаким I. От житията на св. Сава, първият архиепископ и национален светец на Сърбия, се вижда, че патриарх Йоаким се е ползвал с авторитет в съседната православна страна. Сръбският архиепископ се отнася с подчертано уважение към своя по-старши събрат и търси неговата подкрепа при решаването на споровете около признаването на Сръбската архиепископия, вкл. от страна на Охридската българска архиепископия. Нещо повече, началото на канонизацията на Сава, починал в Търново на 14 януари 1236 г., е поставено именно от „светия патриарх Йоаким“ и това е известно от житието на сръбския светец, написано от неговия ученик Доментиан.

Патриарх Йоаким е начело на българската църква до смъртта си (18 януари 1246 г.). Дори и малкото сведения, съхранени за патриарх Йоаким, са свидетелство за достойнствата му на архиерей, а и за неговото благотворно влияние върху цар Иван Асен II. Изрично се споменава, че патриархът спасява мнозина от „царския гняв“ и сигурна смърт... В този смисъл поне отчасти представата за „добрия цар“ Иван Асен II се гради и на участието на „добрия пастир“ Йоаким в решаването на възникващи във вътрешнополитическия живот на страната проблеми и кризи. След смъртта на Иван Асен, при това в едно трудно време, патриархът е един от регентите на неговия малолетен син цар Коломан/Калиман I Асен (1241-1246) - още едно свидетелство за заслугите на Йоаким I към държавата и тогавашното българско общество.