Поетът незаконен син на италиански техник, специалист по парни мелници?

Поетът Тодор Ризников разкрива неизвестен факт от биографията на твореца

Поемата “Дни на проверка” е голямата ключова творба на Пеньо Пенев. Самата тя, наред с още много негови творби, издържа на проверката на времето. На онова време, което пресява литературните ценности през ситото на Словото и художествеността. Но у нас конюнктурната шумотевица често се пременя с тогата на литературен съдия. Самовъзлага си тази роля и се пени, докато се отмие пяната. По всички конюнктурни критерии Пеньо Пенев трябваше да се отзове в прегръдките на самозваните проверяващи офицери. Ала той някак им се изплъзна. Но не беше заради ранната трагическа смърт, защото на Вапцаров не простиха. Не и заради особената почит към самоубийството, след като Яворов след 1944 г. въпреки това беше оскърбяван от фелдфебелщината на “бдителните” проверяващи офицери. Едва ли беше и затова, че чрез акта на отричане мнозина щяха да произнесат присъда и над себе си. Щото такива като тях след смяната на кожата заживяват наистина преобразени, слели се с метаморфозата си. Щастливци!

Нямам обяснение защо Пеньо Пенев бе пощаден. Пък и не е толкова важно да я търся. Но пощадата му носи надежда, освен ако не става дума за “досаден” пропуск. Е, разбира се, неизречената възбрана доведе до промяна на представителните характеристики като “певец на социалистическото строителство”, до приписване на мъничко нагаждачество като данък на времето, до оправдаване на някакъв младежки наивитет, до вторачване в немалкото му любовни връзки. Неспособността за анализ винаги се сдобива с такъв инструментариум и така си избира и управлява фактите. А следва така да се търси същината, че това да удовлетворява многобройните почитатели на големите поети.

В немалкото си творческо присъствие въпреки краткия си живот, в по-голямата част от времето Пеньо Пенев само търси и се доближава до себе си. Но и тогава той не е нечий ученик или подражател. Движи се към собствения си стил, преодолявайки чисто волево написаните “правилни” строфи, и към собствената си проблематика в българската литература, втурвайки се първоначално в съзвучие с пропагандирания, но и съществуващ, устрем на времето. И макар да вярваме на искреността на първите му стихотворения за изграждането на нов свят, най-малкото защото са писани и с мазолите от неговото участие в това, те си остават в руслото на поръчания или - нека да е не така остро, на очаквания патос. Отличаващото го от останалото ще дойде, когато ще се опита да осмисли призивите, да ги преведе на езика на човешкото съществование, на изградените вече морални и поведенчески представи. Това, което вижда като символи и знаци на промяна, е: чистотата на човешкия порив, честността в труда и във взаимоотношенията (означени с думата пътека), искреното участие в градежа, заявка за духовност и образованост (“Другата пътека”). И главното - отказът от егоцентризма, самоотречението, което се вгражда във всяка търсена промяна: 

Не мечтая безсмъртие и пътища леки, 
а ватенка топла за зимния ден. - 
Безсмъртно нека остане навеки 
Построеното тука от мен! 

Вграждайки се в този порив и така превръщайки се в “глас и съвест на епохата”, Пеньо Пенев преминава от опиянението към безпощадния драматизъм на времето. Първоначално се глуми над притворството и фалша на високопоставените, което обезсмисля порива (хумористичните му творби), а после се гневи на тази измяна (“Епоха”). За да стигне до резигнацията и неверието във възможността за промяна и в действителната искреност на декларирания стремеж на времето. Но преодолява и това не защото е превърнал вярата и стремежа си в догма, не просто защото намира човешкото несъвършенство за победимо, а защото разбира човешкото величие като усилие и битка за съвършенство: Човекът е човек тогава, когато е на път! 

Това е финалът на “Дни на проверка”, може би най-откровената и мъжествена изповед в нашата литература и съсредоточие както на преживения катарзис на неверието, така и на вечните неразрешими или неразрешени загадки на изправената пред човека стена на неговите пориви. И все пак поемата е свидетелство за преодоляване, даже за избавление от страшните душевни смутове. Но по-нататъшната съдба на Пеньо Пенев показва, че победата на разума и интелекта не означава спасителен пояс към бреговете на хармония и съгласие със себе си. Към живота!

Личната драма на поета

Баща му го тормозел, мислел, че не е от него

Писателят Тодор Ризников

Поетът носи една страшна рана в себе си, отворена още с рождението му. Позволявам си да споделя дълго пазена тайна, споделена ми от Тодор Ризников - един талантлив човек, неосъществил пълноценно носената в него литературна стихия. Те двамата с Пеньо Пенев са били много добри приятели в последните две-три години от живота на поета. Документалното потвърждение е една известна тяхна обща снимка. Но най-вече - признанието на Пеньо Пенев за жестоката му семейна и лична тайна. Година преди рождението му в родното му село Добромирка незадълго отсяда да живее и работи италиански техник, специалист по парни мелници.

Резултатът от неговия престой е, че бащата на поета смята детето за син на този италианец, който бил привлекателен мъж. И бащата не само е бил убеден, но и превръща живота на детето в ад. Пеньо Пенев разказал на Тодор как баща му гонел из двора с брадва да го убие. Пак по негово признание това и други подобни изживявания са останали неизлечими следи в съзнанието му. Не обслужвам модерната пикантерия, тъй че не утвърждавам бащината версия. Неоспорим е обаче фактът, че поетът носи кошмара на детството си като бреме, което може да се разпознае в стиховете му. В поезията му няма думата баща. Майка му е и изповедник, но и обект на проклиняне. Истинското му родно място според “Завръщане” не е Добромирка, а Димитровград: “Добромирка, прости ми/ и чуй:/ в оня край ми е/ родната радост!” В любовната му поезия, в която има и силни стихотворения, любовта е само влюбване-порив и раздяла. Доколкото творчеството му назовава и автобиографични елементи, изводът за неговото съществование е, че той е опустошително лишен от вечните устои, които помагат и спасяват при всяко изпитание: баща, майка, семейство, род, родно място, трайна женска любов. Пеньо Пенев просто е бил обречен. И самоубийството му не е силно моментно желание, а логично следствие от горчивото трагично детство. Не бих искал този извод да се разпростира върху творчеството му. Все пак Словото е нещо повече от емоционалност, подсъзнание, интелект. То е и избраничество, в което човек участва и с готовност да му служи, и с воля да следва това служение.