Преди година Съюзът на българските писатели обяви, че основава Национална награда за литература „Валери Петров”. Призът трябваше да бъде връчена през април 2020 г. по време на юбилейното честване „100 години от рождението на Валери Петров”. Събитието беше отложено заради пандемията и до този момент не се е състояло. Но ръководството на СБП взе решение да излъчи първия лауреат на това отличие. 

Почетният плакет и Диплом бяха връчени на поета Петър Анастасов на церемония (без публика и с маски) в галерия-книжарница „София-прес”. Събитието се състоя на 16 декември 2020 г. 

„Въпреки нашия призив към други организации да подкрепят идеята, това не се случи. Наградата е изцяло дело на Съюза на българските писатели, а финансовото изражение е благодарение на дарението на писателя Илко Минев (Бразилия). Изключително много ни помогнаха Анжел Вагенщайн и Емил Бехар. Плакетът е дело на Невена Продева, като е използван портрет на Валери Петров от Борис Ангелушев. Искам да благодаря на Министерство на културата за одобряването на нашия проект „Възраждане на традицията”, с който ще съхраним творчеството на българските писатели, за да не остане то в небитието...” – отбеляза Боян Ангелов – председател на СБП.

Пределно развълнуван, Петър Анастасов каза: „Това е фантастично събитие за мене. Познавам Валери Петров и неговото творчество още от 1959 г. Щастлив съм, че получавам наградата на името на най-великия лирик в нашата литература”.

С поздравления към лауреата се включиха: издателят Иван Гранитски, проф. Иво Хаджимишев (зет на В. Петров) и Анна Хаджимишева (внучка на В. Петров).

Припомняме едно от най-известните стихотворения на Петър Анастасов, което преди 40 години взриви идеологическите цензори у нас.

Петър Анастасов

***
  Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме.
Никола Вапцаров

С народа сме. Обичаме го също.
И също сме готови да умрем.
Но той недоверчиво се отвръща,
когато ние в него се кълнем.

Дали защото нашите куплети
не може да запомни наизуст,
но крачи той след мъртвите поети – 
не му е нужен нашият съюз.

Не му е нужна тази идилична
римувана любов и може би
душата му е вече безразлична
към личните ни драми и борби.

И може би с поети неизвестни
народът свойте горести дели,
а ние – самозвани, неуместни – 
в съдбата му случайно сме дошли.

Мъдруваме, говорим епохално,
а той не чува нашите слова.
И няма по-горчиво, по-печално,
по-страшно неудобство от това.

Безплодно красноречие, тиради – 
порой от гласове, а няма глас.
Огласяме салони и площади – 
с народа сме, но той дали е с нас?