Първата книга на Вазов излезе като песнопойка

Наистина ли става дума за умишлено литературно престъпление?

Пиратските издания не винаги са вредни. Понякога носят положителен знак. След Освобождението първата книга на Иван Вазов е откопирана като песнопойка. Тя спасява “Пряпорец и гусла”, която по онова време е в неизвестност.

“Пряпорец и гусла” излиза в Букурещ през септември 1876 г. Финансирана е от Българското централно благотворително общество. Подписана с псевдонима Пейчин, стихосбирката е посветена е на неговия почетен председател Владимир Йонин. Повечето творби са създадени в Сопот, останалите - в “хъшовската република” отвъд Дунава. Когато част от тиража вече е отпечатан, Вазов допълва съдържанието с още заглавия. Така книгата тръгва към читателите в два варианта.

Третият се появява в София през 1882 г. “Народна и стара песнопойка”, променя заглавието издателят Павле Лютов. По това време Иван Вазов е в Пловдив и реагира в тамошния вестник “Народний глас”: “Ето какво заглавие е турил г. Лютов на известната на мнозина сбирка от патриотически стихове: Пряпорец и гусла, написана от г. Ив. Вазов и издадена в Букурещ през 1876 г.”

“Според както навярно се научаваме - четем по-нататък, - трудът на г. Вазов се препечатва сега без негово знание. Г. Лютов не само, че не е искал позволението му, но дори е и махнал псевдонима Пейчин, под който тогава излезе книжката на г. Вазова.”

“Това не стигало обаче и г. Лютов напечатал на корицата на книжката: препечатванието се забранява, като действителен стопанин на делото”, негодува носителят на авторските права. “Тая постъпка ни се вижда твърде недобросъвестна. Това е една чиста кражба на частна собственост, която се преследва и наказва от законите на всичките господарства”, възмущава се той.

Наистина ли става дума за умишлено литературно престъпление?

Павел Михайлов Лютов е от Копривщица, пътуващ книжар през Възраждането. Тези апостоли на българската словесност разнасяли по друмищата на империята календарчета, песнопойки, писмовници, лекарственици, гадателници, поучителни разкази и други четива. Така наречената “народна литература”, която до средата на ХIХ век определя облика на отечествената книжнина. “Диференциацията между “народни книги” и “литература” се извършва едва през 60-те и 70-те години”, сочи Петър Динеков.

Процесът е сложен и продължителен. В песнопойките съжителстват народната песен, новопоявилата се градска песен и оригиналната авторска творба. През 1878 г. Любен Каравелов издава в Търново “Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения”. Вътре е той заедно с Христо Ботев, Стефан Стамболов и Иван Вазов. Каравелов е коректен с авторството, но “редовите песнопойци” нехаят за литературната собственост.

Павле е подведен от заглавието “Пряпорец и гусла”. Древният музикален инструмент внушава нещо стародавно. Преди Вазов имаме “Блъгарска гъсла” на Спас Зафиров и Цани Желев, “Гуслица или нови песни” на Йоаким Груев, “Гуслица” на Ради Колесов. През 1862 г. и Райко Жинзифов публикува своята “Новобългарска гусла” в списание “Братски труд”. По-късно идат “Гусла с песни” на Никола Живков и “Детска гусла” на Васил Попович.
Самият Вазов също има стихосбирка “Гусла”. Тя излиза в Пловдив през 1881 г., в навечерието на “Народна и стара песнопойка”. Чрез гуслата Лютов е видял тъкмо песнопойка, което дрезгавината на времето е покрила с анонимност.

Лъжеподписът Пейчин също размива авторството. “Подсказа ми го Манчев - отбелязва Вазов. - Такова име имало в Родопите. Не си турих името, за да не изложа баща си и братята си на преследване в Турция.” Лютов интуитивно е приел Пейчин за певец в широкия смисъл на думата. Не конкретно лице, а анонимен гуслар от низините. Олицетворение на народния поетически гений. Разбира се - ако е видял подписа.

“Книжарят е намерил някой вехт екземпляр без корици. Помислил е, че това е стара песнопойка. И зима та я препечатва...”, предполага Тодор Влайков. Лютовото издание свидетелства, че оригиналът наистина е бил осакатен. Песнопойката копира варианта с прибавените стихотворения. Липсвал е последният лист, който разполовява деветата строфа на “Амнистията за българите”, продължава с останалите четири куплета от творбата и включва цялото стихотворение “Абдул Хамид”.

Това го няма в песнопойката на Павле. Копривщенецът обаче не е могъл остави без финал “Амнистията за българите”. Наложило се е да допише строфата според собствените възможности. Вазовият оригинал гласи:

След като изби и изроби,
сече, кла, беси, гори,
и дор' в женските утроби
той децата умори!...

Самородният поет импровизира:

След като изби и изроби,
сече, кла, беси, гори,
не остави българско име
да се чуе по света.

“Тоя господин не само беше ме изопачил, но беше се одързостил да тури още накрая бележката: “Забранено е да се препечата”, негодува литературният патриарх. Куриозът се случва в едно време, когато понятието “авторско право” е гола абстракция. Пътуващият книжар вероятно е попаднал на “Пряпорец и гусла” с откъснати корици и титулната страница. Името Пейчин му е убягнало, но не и самото заглавие.

Има го в предисловието, което механично е препечатал, а също в началото на съдържанието. Поместил го е на своя следтитулен лист и още веднъж - както у Вазов - в началото на “песнопойното” съдържание. Ясно и точно: ПРЯПОРЕЦ И ГУСЛА. Освен това е документирал, че става дума за “II издание” на въпросния поетически труд. “Ще се намира за продан в дома на издателя в Копривщица”, упътил е любителите на изящната словесност той. И най-сетне е предупредил литературните пирати: “Забранено е да се препечати.”

Песнопойките са антологии и Лютовата не е изключение. Завършва с “Народна песен на Х. Ботев”, която нито е фолклорен запис, нито дело на Вазовото перо. Издирванията установиха, че модифицира “При гроба на един мой приятел” от старозагореца Петър Иванов. Скръбните мисли са изплакани в неговата сбирка “Стихотворения”, типографисана в Цариград през 1875 г. Минават от песнопойка в песнопойка, като всеки оставя белег от ръката си в текста. Павел Лютов също е съавтор.

Срещу един франк “Пряпорец и гусла” се харчи като топъл хляб. “Разпродаваше я Манчев, но от нея не видях ни пара. Аз бях тогава не от мира сего. Не се грижех за доходите си”, спомня си Вазов. През октомври 1878 г. той констатира, че книгата вече е изчерпана в Русе. Сетне изчезва от цялата територия на освободеното отечество.

Когато през 1895 г. народният поет решава да я преиздаде, не може да открие екземпляр. Принуден е да използва пиратската песнопойка. В нарочна бележка припомня скандала: “Ние препечатваме тая книга от второто є издание; - първото є издание (печатано в Букурещ на 1876 година) не можа да се намери никъде. А второто издание, извършено в Пловдив на 1882 година* от някой си Лютов без знанието и волята на автора г-н Ив. Вазова, е излязло с някои изменения, изопачения и упущения.”

В оня исторически момент “Народна и стара песнопойка” спасява първата книга на Иван Вазов!

* Местоиздаването е София.