Човек трябва да има поне два чифта уши, докато виси пред телевизора, за да не пропусне да чуе наистина важното - защото много често то е заринато под незначителни или направо лъжовни подробности. Уж ти казват всичко - някои предавания дори имат претенцията да ти навират повече от „цялата истина” - но накрая пак си оставаш прекаран.

Дори да се случва нещо важно или направо съдбоносно, обикновените хора ще разберат това, едва когато тоягите заиграят по главите им. Инстинктите им, които най-трудно могат да бъдат пречупени от Властта, им подсказват, примерно, да не се навираме по никакъв начин в украинския бъркоч и изобщо в чуждите разправии, но никой не се интересува от страховете им.
Това не ги прави по-малко хуманни или състрадателни от ордата новопокръстени ситуационни русофоби - не, те просто нямат доверие на повечето от кретените, които претендират да управляват държавата. А хората много отдавна са нещо различно/отделно от държавата. В крайна сметка, тъкмо това ще им позволи да оцелеят, може би.

„Простолюдието“ е наясно, че повечето от политиците ни преливат от пусто в празно - особено е валидно това за най-новата реколта кандидат-властници. Независимо, че някои от тях са завършили западни университети, те не са в състояние да се справят в една динамична среда, остават си пленници на едновремешния ориенталския манталитет - тутльовци безславни. Разбързват се само, когато задният им джоб им подскаже правилното решение. Те завинаги ще си останат по-близо до Настрадин Ходжа - отколкото до Дж. К. Гълбрайт, примерно.

Ето и последният пример. На 7 ноември мощно задумкаха тъпаните в прослава на поредния ни успех: Европейската комисия разреши първото плащане по Българския план за възстановяване, в размер на 2,7 милиарда лева - безвъзмездни средства по Механизма за възстановяване и устойчивост.

Истината, все пак, успя да се промъкне сред трясъка на тъпаните - напомни ни я Десислава Минчева, кореспондентката на Би Ти Ви в европейските институции, тя от години върши чудесна работа за телевизията. Ето как/цитат: „Българският план за възстановяване е бил одобрен преди цели седем месеца, но, за да си поискаме парите, трябваше да отчетем какво сме свършили от обещаното на първия етап. Забавихме се и затова за тази година получаваме едно, вместо възможните две плащания“.

Така - тъпаните ехтят, обаче ще получим едно, вместо две плащания. Лекотата, с която депутатите ни вземат съдбоносни за страната решения, е направо оскърбителна - и отчайваща в същото време.

Няма как човек да не се сети за казаното от един автор - „Рано или късно ние ще седнем на пиршество от последици“. И това пиршество ще ни го уредят безволеви и до голяма степен инфантилни хора, задвижвани като механични играчки от чужди интереси. Те никога няма да съзреят до такава степен, че да са наясно поне със собствените си подбуди.
И да знаете, че вече са забравили, какво са ни сервирали с наперената си безотговорност. На такива хора няма как да им пренавият мозъците. Те не разбират, че най-лесното нещо е да се навреш в Бедата, много по-трудно е да останеш встрани от нея.

Какво да очакваме от днешните гургулици - освен оперетни изпълнения в дисциплината „Пълно послушание“. Тъкмо за тях сякаш е съчинена фразата „Свири верните ноти, но не във вярната последователност“. Нашите политици винаги са прекалено предани на поредните си опекуни - до степен, че те стават подозрителни, вземат ни за коварни и опасни.
Има и друго - и това е най-печалното - не можем да проумеем в достатъчна степен опекуните си.

В днешните времена господства посредствеността - това се отнася и за попрището на политиката, може би най-много за нея. Треванян казва: „Ирония е да съзнаваш, че унищожаването на света ще дойде не от един Макиавели, а от един Санчо Панса...“ 

Това е сериозно предупреждение, но мнозина сякаш не го разчитат докрай, за нашите политикани да не говорим. Има нещо извратено в начина, по който ние надаряваме някои от тях с качества, каквито те изобщо не притежават.

Последният път това се случи с простокирчовци - някакви хора, сякаш набързо издялани за нуждите на ширпотреба. Обаче част от „простолюдието“ реши, че те са довтасали тук, загрижени за съдбата му. Колкото може да е загрижен един добре наточен бръснач, насочен към гърлото ти - би се изсмял Джак Харви. Една известна поговорка гласи: „Къде отиваме, зависи от това, какво знаем - а какво знаем, зависи от това къде отиваме“.
Ами ние - какво помним, за да знаем посоката...

(От www.kevorkkevorkian.com)