Разговаряме с писателката Здравка Евтимова за големия български празник 24 май. За нея това е дата, която ни показва, че ние като национално съзнание можем много повече от това, което показваме, но и сме готови да го покажем в близко бъдеще. Евтимова споделя как протича творческият u процес, разказва и за проявите, свързани със 100-годишнината от създаването на Международния П. Е. Н.-клуб.

- Г-жо Евтимова, честит празник! Какъв е образът на 24 май в съзнанието Ви - през годините и сега? 
- Този образ винаги е бил светъл, изпълнен с очарование, вълнение и обич към хората, които са създали българската свяст и духовния строй на българите през вековете. Уважавам всички учители, които с неуморен труд успяват да запазят образа на България в тези трудни времена. Това е един от най-светлите празници за всички нас! Когато бях дете, помня, че на 24 май учителите ни слагаха едни големи ленти с надпис „Отличник“, които семействата пазеха като реликви и с гордост ги показваха на приятели и роднини. Непосредствено преди празника в 13-о СО „Кирил и Методий“ (Перник), където аз учех, ученици, пишещи стихове и разкази, четяха творбите си. Вълнувахме се ужасно и аз бях от тях. Тази традиция е запазена до днес.

- Какво е личното Ви усещане? Зачита ли българинът този празник, уважава ли дейците на образованието, науката и културата?
- За българите този празник винаги носи светлина, кураж и самочувствие. Благодарение на учителите българският език е успял да съхрани своето богатство, да го задълбочи, да възприеме думи от други езици и да ги насити със съдържание. 24 май е дата, която ни показва, че ние като национално съзнание можем много повече от това, което показваме, но и сме готови да го покажем в близко бъдеще. Самата аз съм работила 3 години като учител. Преди дни бях в Перник за завършването на първокласниците. Децата получиха дипломи „Аз съм грамотен“ и видях блясъка в очите им. Срещнах се и с учениците от Националната природо-математическа гимназия. Развълнуваха ме техните въпроси, видно е, че родителите имат доверие на преподавателите.

- Какво поколение расте? Защо изследванията показват, че изоставаме в образованието, а четенето като че ли се възприема от младите като досадно занимание?
- Не вярвам на класации, които омаловажават образованието ни. Младостта не чете книгите на хартия. Тя е привлечена от компютърните науки, от електронните и аудио книги. Навсякъде виждам млади хора, които слушат аудио книги на различни езици. Самата аз ги предпочитам. Един колега учител наскоро ми каза: в училищата се очертава един елит - ученици, които знаят какво искат, имат цели и ги постигат. Нашите учители по всички специалности са изключително добре подготвени и имат желание да предадат своите знания. Така се очертава ученическият елит. Той знае, че загубени пари може да се възстановят, но загубено време няма как да се върне. Човек е веднъж на 15 или 18 години, когато мозъкът работи на пълни обороти. Тук е мястото на всеки от нас: да внушаваме на младите, че тези години са неповторими, а нивото на образование в България е много по-високо, отколкото в други държави. Бъдещето се изковава в ръцете на самите деца.

- От половин година с решение на Народното събрание 24 май официално е Ден на българската писменост, просвета и култура. Това решение, инициирано от ВМРО, е правилно от историческа гледна точка и защитава нашите национални интереси. Не можем да допуснем да ограбват историята и културата ни други нации. Какво е вашето мнение?
- Българският народ винаги се е отнасял с дълбоко уважение към културните постижения на всеки народ по света и към съседите ни. В тази светлина обаче ние ценим високо и собствените си достижения, особено с исторически план. Затова според мен решението е правилно: 24 май е Ден на българската писменост, просвета и култура.

- Имаме достатъчно компетентни учени, които се борят за осветяване на приноса на нашите първоучители за създаване на глаголицата и кирилицата и нейното разпространение в Европа. Трябва ли писателската общност да се включи в този спор?
- Всичко зависи от вътрешното усещане на автора. Ако писателят има убеденост, че решението е правилно, той може не само да напише публицистична статия, но и да превърне темата в основна на свое произведение. Ако писателят има висока подготовка по родна история, може да даде и цялостен принос в тази посока. Аз не бих могла да давам съвети. Надявам се, че отделни автори ще създадат творби, показващи тяхното отношение по въпроса.

- Вие сама превеждате и се борите за разпространението на вашите творби на чужди езици. Повече от 20 ваши книги са издадени на 7 езика, а отделни разкази са публикувани в 32 страни. Какво според Вас още трябва да направи държавата, за да се чува в чужбина за българските писатели? Преводачи ли ни липсват, или е въпрос на стратегия в културната политика?
- Нямам познания за процесите в културната политика. Никога не съм се обръщала за подкрепа към родните институции. Сама превеждам творбите си и ги изпращам на издатели на принципа Cold-call - т. е. зад мене не стои фондация, нито литературен агент. Това не е добре, но нямам друг избор. Знаете ли как работят издателите в англоезичните страни? Първо авторът чака поне 6 месеца след изпращането на ръкописа. Ако редакторът намери дори 2 правописни грешки на страница, той отговаря, че не е образователна институция. И повече не чете нищо, а вие загубвате шанса си. Бих пожелала да има повече програми от страна на държавата, за да се финансират преводи на нови книги в чужбина - не само за утвърдените писатели, но и за младите. Ако имам някаква възможност, ще работя в тази посока. Младите имат огромен заряд, те са бъдещето на нашата литература.

- Предстои 100-годишнината на Международния П. Е. Н.-клуб, както и 95-годишнината от създаването на Българския П. Е. Н.-център. Вие сте председател на тази организация. Каква е мисията ѝ?
- За мен е чест и радост да съм председател на Българския П. Е. Н.-център, създаден през 1926 г. от проф. Иван Д. Шишманов, само пет години след възникването на Международния П. Е. Н. в Лондон, чиято основателка е Катрин Ейми Доусън Скот, а пръв председател е Джон Голсуърти. Блестящи членове са Джордж Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад. Българските имена представляват епоха в родната литература: Елин Пелин, Йордан Йовков, акад. Михаил Арнаудов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Анна Каменова, проф. Александър Балабанов... Това ни задължава да работим активно в съзвучие с Хартата на П. Е. Н.: от една страна, да превърнем литературата в единна валута между народите по света за респект към литературните постижения на всеки народ; от друга страна, да се борим за свобода на словото и да оказваме подкрепа на писатели, журналисти и хора на духа, които са преследвани по политически причини в своите страни. Ние подкрепихме с декларация писателката Аслъ Ердоган, която беше заплашена от затвор в Турция. Получихме благодарност от нейните литературни агенти и издателя u у нас; подкрепихме също и Алексей Навални. Възприели сме демократичен подход при подобни декларации: никой не е анонимен зад логото на организацията, а застава с името си в защита на преследваните интелектуалци. Развиваме и социална дейност: събираме средства и подкрепяме бедстващи писателите и техните семейства. Връчихме Специална награда на доц. Мариана Тодорова, която е литературен критик и издател на млади автори. Радостта u беше много голяма, че трудът u е оценен.

- Какви инициативи обмисляте по повод юбилея?
- Обърнахме се през февруари към министър Банов и получихме финансова подкрепа от Министерство на културата за издаване на антологията „Гласове от Българския П. Е. Н.“ (билингва: български/ английски, съставител - Маргарит Жеков, редактор - Анжела Димчева, издател - УИ „Св. Климент Охридски“). Наскоро отбелязахме 30-годишнината от кончината на Елисавета Багряна заедно с проф. Людмил Димитров и внучката на Багряна - Елисавета Шапкарева, наши членове. Друг наш член - Виктор Барух, е съвременник на основаването на П. Е. Н., навършвайки 100 години на 2 юни. Той е изключително интересна личност: бил е жив свидетел на процеса в Израел през 1961 г. срещу Адолф Айхман - есесовския офицер, който организира депортирането на евреите към лагерите на смъртта. Поетесата Надя Попова ще напише статия за литературните постижения и живота на Виктор Барух във в. „Словото днес“, ще организираме за него юбилейно тържество в Столичната библиотека. Там в края на юни ще се състои и премиерата на антологията „Гласове от Българския П. Е. Н.“.

- Вие сте член на национални комисии за присъждане на литературни награди. Откривате ли нови интересни автори? Кои наши писатели според вас са недооценени?
- За мен е голяма радост, когато се срещна със силни произведения на млади автори. В момента съм в журито на „Южна пролет“ - победителите ще бъдат обявени в периода 26-28 май. Бих искала да откроя имената на Александър Арнаудов („Дъно в небето“), Стамена Дацева („Градина на ръба“), Кольо Колев, Светлана Тушева, Цветозар Цаков („Винилови души“). Не знам дали ще вземат награди, но те ме очароваха. Има незаслужено забравени книги, но няма незаслужено запомнени книги. Това, което се помни, е част от духовното кръвообръщение на нашия народ.

- Как тече творческият процес при Вас? Коя е магическата формула за създаване на грабващ сюжет, на запомнящ се разказ?
- Не ми хрумват никакви сюжети, то е някакво чувство, което го записвам на мига. Толкова съм натоварена, че не мога да отделя специално време за писане. Горкото ми вдъхновение е много измъчено, защото то няма кога да се прояви. След един уморителен работен ден, аз съм в някакво полусънно състояние, остава ми един час - и то нощем, написвам нещо и го забравям. Само помня чувството, което ме е провокирало. След два-три месеца го прочитам и виждам дали е станало.

- Какво пишете в момента? Кога да очакваме появата на новия Ви роман?
- Днес ще напиша един разказ, който ще се казва „Софи“ - чух на телефона си изпълнението на Софи Маринова в „Като две капки вода“ и това ме вдъхнови... В момента редактирам новия си роман с работно заглавие „Теб“. Редактор ще бъде Красимир Лозанов, който работи при Божана Апостолова. Може би те ще ми предложат друго заглавие.

- Обогатиха ли Вашия опит писателските „резиденции“? От какво се вълнуват обикновените хора в Китай, САЩ, Швеция, Босна и Херцеговина, Италия, Швейцария? Различна ли е съдбата на писателите там?
- Използвам времето на резиденциите, за да напиша нещо по-обемно. Обикновено отслабвам поне 3-4 кг, защото се отдавам изцяло на писането: избирам най-тъмната част на стаята и не излизам, докато не довърша идеята си. В Китай, в САЩ, в Швейцария имам толкова приятели, с които поддържам до днес топли отношения. Те са за мене като глътка въздух, получавам имейлите им и ги чувствам сякаш съм порасла с тях - от детската градина до университета. И зад граница обаче са рядкост тези писатели, които могат да се изхранват от издаването на книги. Повечето са преподаватели, редактори, преводачи, водят лекторати по „Творческо писане“. Малцина са тези, посветили цялото си време на литературно творчество. Моето мнение е, че ако се затвориш в Кула от слонова кост, за какво ще пишеш? Ако животът не те блъска, ако не ти подарява огромно количество хъс да се бориш, какво ще напишеш? Животът е този, който те тласка към компютъра, иначе може да се взривиш от обида, от разочарование или от щастие. Когато излееш емоцията, ставаш спокоен и уравновесен човек.

- През пандемичната криза културата беше поставена пред сериозно изпитание. През 2020 г. правителството на Борисов подпомогна творците на свободна практика с нови програми, не спря финансирането на държавните и общински институции в културата. Как оценявате помощта за творческата гилдия? Въобще, доколко според вас е важна културата за оцеляването на нацията?
- Много се направи през последните години за музеите, галериите, театрите. Но всяко следващо правителство трябва да обърне поглед към писателите. Те са стълбовете на духовността. Те би трябвало да са ментори, да им се дава финансова възможност да насърчават младите творци. Хемингуей, Джон Ъпдайк и Франсис Скот Фицджералд са давали съвети в 10-15 точки към младите писатели. Защо нашите изявени творци мълчат? Иска ми се да има и много повече конкурси за млада литература, но с финансово изражение. Ако нацията живее, то е защото нейната кръвоносна система е културата. Без нея общността не би могла да усети, че животът ни е даден да преборим трудностите. А как това ще стане, ако нямаме чувство за достойнство, ако нямаме история? Най-вярното лице на бъдещето е здравето, благоденствието и културата на всички, които живеят под българското небе.

Нашият гост
Здравка Евтимова е известна писателка, родена в Перник, където живее и в момента. Завършва английска филология във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”. Автор е на 15 книги в България, и на повече от 20 книги, издадени зад граница. През 2015 г. нейният разказ “Кръв от къртица” е включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания, а през 2018 г. той става част от учебник по литература в САЩ. Писателката е двукратен носител на наградата за разказ “Златен ланец” на в. “Труд”, лауреат на наградите “Чудомир” на в. “Стършел”, “Анна Каменова”, “Балкани”, “Балканика 2014” (за сб. “Пернишки разкази”). През 2015 г. спечели Националната награда “Блага Димитрова”, а през 2016 г. - Националната награда “13 века България” за романа “Една и съща река”. През 2020 г. Здравка Евтимова е удостоена с Наградата “Христо Г. Данов” на МК за цялостен принос.