Странните и тежки временна на пандемията променят човешки съдби в мащаби, които никой не е очаквал. Тези времена имат нужда от свидетелства, от разкази. Как изглежда животът през очите на една писателка? Как ни влияе изолацията, как се изкривяват човешките взаимоотношения? Здравка Евтимова притежава собствен стил и чрез писмо, и чрез слово. Тя е и част от журито на конкурса за разкази на военна тематика, наречен „Новият Йовков“. Неговата цел е да вдъхнови хората с истории да разказват за хората с униформи, за техните семейства. Председател на журито е писателят и сценаристът Никола Статков.

- От години пътувате с влак от Перник до София по една и съща линия, всеки делничен ден, а пътуванията са изпълнени с истории. Каква история видяхте днес, госпожо Евтимова?
- До мен седеше една моя приятелка, която ме запозна с нейна приятелка. Беше младо момиче, преболедувала коронавирусната зараза. Историята u беше и тъжна, и окуражаваща. През изолацията по време на болестта, тя е останала съвсем сама у дома и през тези дълги дни е разбрала кой държи на нея и кой не. Разбрахме се на следващия влак да се видим и ако не е затворено кафенето на гарата, да си поговорим още. Влакът е натоварен с истории, просто прелива от тях. Особено, когато човек се прибира обратно вечер към дома, главата му е пълна с истории. Иска да заспи, но те не му позволяват. Ние - хората, сме не само истории, но сме едновременно и страх, и обич, и път за излизане от страха.

- От колко години пътувате с този влак?
- Ами, вече повече от петнайсет години?

- Един и същи път, едни и същи спирки. Как се променят те през годините?
- Променят се към хубаво. Спирките станаха по-хубави, по-чисти. Казвам го с много предпазлив оптимизъм. Около нашата спирка например пораснаха и дърветата, стана по-уютно. Това е една толкова красива спирка, защото е близко до река Струма. Особено красиво е зимно време. Знам, че студът не е приятел на никого, но на нас - перничани, ни дава сила. Лека-полека превърнахме и влака в наш приятел.

- Защо така?
- Защото като сме заедно и си разказваме какво се е случило по домовете, колко работа имаме да свършим, се увличаме и понякога ни се иска дори влакът да закъснее, за да си доразкажем историите. Когато някой от нашата групичка липсва, веднага си задаваме въпроса как е този човек, да не би нещо да му се е случило, да не е хванал коронавируса - той или някой от семейството му, и звъним веднага. Така че - превърнахме влака в наш приятел. Трудно е, когато изпращат само един вагон, защото сме един до друг много плътно, което е опасно заради пандемията, но издържаме.

- Кое ви впечатли в историята на това момиче, което в изолацията е разбрало кои са истинските приятели? 
- Тя е разбрала, че нейният приятел, който би следвало да е най-близко до нея, не е никакъв приятел, а съседът, на когото преди време дори се е подигравала доста жлъчно, всъщност е човекът, който е заслужил нейното доверие. Без да го моли той u е носил и храна, и лекарства. Всеки път, когато тя е имала нужда от покупки, той е идвал. Момичето подавало парите през процепа под вратата, но той или връщал парите, или u връщал повече, отколкото е рестото. В същото време човекът, на когото е трябвало да разчита, се обадил един-два пъти, казал u „Ще оздравееш, какво толкова?“ и това е. Тези трудни времена ни показват на кого трябва да вярваме. Не заявените намерения, а постъпките имат значение. Напоследък станахме майстори на обещания и много слаби ученици в изпълнението на тези обещания. А това момиче открило този човек, който живее там десетина години, този странник u подал ръка, когато е трябвало. Той, а не най-близкият u.

- В българската митология царуват думи като „гостоприемство“, „сърдечност“, „съчувствие“. Присъстват ли в действителност тези понятия в българския характер?
- Зависи в какъв момент срещаме човека. Ако той е притиснат от обстоятелствата, ако е загубил работата си, ако има проблем у дома, в семейството, тогава едва ли би проявил гостоприемство. Но съм сигурна, че онази част от духовния строй на българина, която е свързана с присъствието на други хора, е винаги действаща. Самотата и социалното дистанциране, което ни е наложено, поради пандемията, не позволява у нас да угасне стремежа да срещаме човешки същества. Пустите улици ни действат не много окуражаващо, действат ни потискащо. Затова, когато в такъв момент ти се обади някой по телефона, автоматично отношението към него става светло и добро. И по себе си знам, че когато ми се обади някой, дори само да попита как съм в тази епидемия, ми става топло. Тогава в старите приятелства се влива живот или обратното - гаснат.

- Марко Семов казваше, че българинът оцелява поединично - магическата формула, която му е позволила да премине през вековете. Имате ли усещането, че в тази пандемия се включва този инстинкт за усамотяване, сякаш не болестта, а нещастието е заразно. Заразно ли е нещастието?
- Съвсем скоро четох едно изследване за стреса. Според авторите на това есе - германски психолози, които са продължители на Карл Густав Юнг - стресът е заразен. Ако ние сме в компания на хора, които са потиснати, които са напрегнати, голям процент от това напрежение и на потиснатост се прехвърля върху нас, макар да нямаме обективни условия да се чувстваме така. Страданието, според мен, е и лекарство, и рана. Рана е, защото не можем да затворим очите си, ушите си, съзнанието, духовния си строй за чуждата болка. Щем - не щем, ние усещаме, ние съпреживяваме и затова се превръщаме в рана. Но ние сме и лекарство, защото можем в един преломен момент в живота на другия, с една малка фраза да лекуваме. С едно „Как си?“, „Не бой се и това ще отмине!“ можем да върнем силата в него. Или в ситуация, която не търпи лечение, да намерим сили да му кажем, че вселената е огромно място и може би има пространство в нея, където болката е слаба и където изчезва, за да вдъхнем кураж на този човек. Нищо не ни струва да подадем ръка в момент, в който отчаянието тласка един човек към пропастта. С малък жест можем да му помогнем той да се обърне към живота с надежда.

- Литературата лекува ли?
- За мен литературата винаги е била най-краткият път към човешките сърца. Както може да лекува, така може да причинява и голяма болка. Но болката, която литературата причинява, отваря очите ни към света. Да прочетем света по по-пълен, по-дълбок начин. Хората казват „Така е писано!“, но зависи кой чете написаното. Ако си подготвен в дадена сфера, ти ще прочетеш много по-дълбоко, с много повече разбиране написаното. Ако нямаш познание, ще кажеш „Предавам се! Това е непреодолимо за мен.“ Затова нека онези, които могат да четат написаното по-добре, да не запазват тази тайна от прочетеното само за себе си, а да я споделят с онези, които не могат да четат.

- Тук идва същественият въпрос за четенето с разбиране. Поредната негативна класация, която България оглавява, е за функционалната грамотност на учениците. Огромен процент от учениците не разбират какво четат. Как биха прочели живота, ако с един текст не могат да се справят?
- Винаги съм се притеснявала от функционалната неграмотност. Още повече, че в моето семейство има подрастващи - моите внучки. Струва ми се, че тази констатация за ниското ниво на разбиране в българското училище е едно временно състояние.

- Защо?
- Имам обективни доказателства. В университета втора година водя курсове по творческо писане - това са студенти, които завършват магистратура по някаква филология. Има и журналисти, има и едно момиче от Техническия университет. Освен, че са много талантливи хора, срещата лице в лице с тях е много окрилящо, вдъхновяващо преживяване. Не може да се говори за функционална неграмотност. Те анализират текста, виждат различни аспекти от него. Тълкуват го, намират връзки между неща, които на пръв поглед нямат нищо общо едно с друго. Смайващо е! „Той беше щастлив, като комета“... Зависи от човека, зависи и от преподавателя. Ако преподавателят успее да го накара да повярва, че е талантлив, че може да постигне всичко с постоянство, с търсене, с посвещение, ще успее. Да, около нас е пълно с примери, как един човек е спуснат на определено място с парашут и това ни се струва несправедливо. Но този парашутист ще остане точно толкова, колкото ще стои във властта този, който го е спуснал и след това си отива. Докато онзи, които знае и умее, който е изградил в себе си качествата, уменията и знанията, той стои твърдо на мястото си и се превръща в крепост, която не само е трудно преодолима, но вдъхва уважение, повлича с добрия си пример. Много се надявам, че това състояние, в което България е на дъното по функционално разбиране, е временно и съм убедена, че е временно.

- Какво е лекарството?
- Четенето. Огромният писател Рей Бредбъри, който няма висше образование, казва за професорите следното: „Професорите си мислят, че знаят всичко, но не те пишат, а вие пишете.“ От десетгодишен до смъртта си, той прекарва до десет часа на ден в библиотеките и чете. Така той се превръща в богат стилист и никой не може да имитира неговия поетичен стил. Да си спомним „Вино от глухарчета“. Превъзходната преводачка Жени Божилова, казва „Аз докато го превеждах, получих микроинфакт от сладост“. Не професорите са го научили, а четенето на големите писатели преди него. Затова казвам на моите студенти „Четете!“.

- Вие сте част от журито на един прекрасен проект и конкурс за кратък разказ - „Новият Йовков“. За какво става дума?
- Това е проект, който идва на бял свят вече за втори път, благодарение на Сдружението на жените военнослужещи, съвместно с Министерството на отбраната и под патронажа на министъра на отбраната. Вдъхновител на този конкурс е, разбира се, блестящият Йордан Йовков - любимият писател на хиляди българи. И ако бъда точна, неговата военна проза. Йовков е бил военен кореспондент в няколко войни. Разказите му са не само човешки, топли, но те пресъздават онези тежки времена по начин, по който историята не би могла да опише. Легендарният генерал Иван Колев, който освобождава Добруджа през Първата световна война чак до делтата на Дунав, е на смъртния си одър, когато му четат разказа на Йовков „Триумф“, посветен на него. Той се разплаква и казва „Така беше!“. През последните десетилетия хиляди български военнослужещи са били на мисии в чужбина, помагали са тук, у нас, в тежки за обществото моменти. Това са безкрайно много истории, които остават неразказани. Затова в конкурса търсим новия Йовков, новият военен кореспондент. Но вие знаете, че не само Йовков е писал от фронта, а и много други големи имена в българската литература - Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Павел Вежинов, Гео Милев, Симеон Радев и много други, но Йовков е най-вдъхновяващият и затова конкурсът носи неговото име.

- Кои могат да участват и до кога е срокът?
- Няма ограничения в конкурса, а правилата всеки може да прочете на сайта на сдружението. Срокът е удължен до 23 декември. Важното е да има хубава история, да е свързана по някакъв начин с хората с униформи. Може да участва всеки - професионалист или не - който смята, че може да напише нещо за отбраната, защото смята, че това е вдъхновяваща тема за него.

- Вас вдъхновява ли ви Йовков?
- Йовков е най-обичаният български писател, наравно с Димчо Дебелянов. Моят баща, който беше електротехник, знаеше наизуст негови разкази. Той ми разказваше за „Малката сестра“, за „Шибил“. Държеше Йовков в гаража, където работеше. Когато учех в езиковата гимназия, получих четворка и то на Йовков. Баща ми не ми говореше един месец, защото според него това било срам. Имах страхотна учителка по литература и знаех всичко за Йовков, но не знам защо изкарах тази оценка. Няколко пъти писах отново есета, но не заради оценката, а за да мога да убедя баща си, че разбирам Йовков. От обида се държеше с мен, сякаш влиза котка... не, той харесваше котките... сякаш влиза хлебарка в гаража му. Когато изкарах шестицата, му показах бележника и той ме попита „Ти убеди ли учителката?“, казвам „Да!“, а той „Я, да видя дали мен ще убедиш?“ и ме попита няколко конкретни неща. Накрая се успокои и ми прости. Така че мога да кажа: захранена съм с Йовков.

- Ще намерите ли новия Йовков?
- Това е и стремежът на конкурса, да открие талант способен от първа ръка, от преживяното, да разкрие преживяването на човека, преминал през всички трудности, да стане достояние до четящата България. Това е надеждата, това е една от основните цели на конкурса. Ние имаме много високата летва, много високите критерии, които Йовков дава с военната си проза. От друга страна пък това е поощрение за всеки, който има желание по темата, защото от първа ръка го познава. Нека никой не се притеснява - пишете! Мога да гарантирам, че журито ще бъдем много обективни и честни. Не се влияем нито от име, нито от звание, освен основния критерий - текста.

Нашият гост
Здравка Евтимова е родена в Перник. Завършва английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Редактор на българската секция на сп. “Muse Apprentice Guild” - Сан Диего, САЩ; редактор за България на сп. “Literature of the Avanteguard”, специализирано за кратка проза, Великобритания. В България има публикувани около 90 разказа и четири романа. Публикува в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия... Носител на множество национални и международни награди. Член е на българския ПЕН-клуб. Работи като преводач в Министерство на отбраната.