Кой какво е преписал в българската литература

Първият случай е през 1875 г., когато Христо Ботев сочи, че Любен Каравелов е посегнал на Хайне

Литературната класика е дълбоко оригинална. Тази легенда се разминава с истината. Плеяда таланти са посягали на чуждото. Или поне са нарочвани за "преписвачи".

Плагиатството е сложна материя, в която се преплитат влиянията, тъй наречените странстващи сюжети, нарочно търсената интертекстуалност. В древността plagiarius били похитителите на хора, които продавали в робство свободни люде.

Приема се, че римският поет Марк Валерий Марциал пръв влага в думата значението на "литературна кражба". Той е роден около 42 г. и е живял до 101 или 104 г. след Христа. Изпреварил е юридическата мисъл със столетия, защото в класическата и средновековната книжнина "авторското право" е фикция. Всеки можел да сложи ръка на създаденото преди него и да увенчае челото си със слава.

Дори в епохата на Ренесанса преписването не се смята за грях. Нещо повече, преоткритата съкровищница на класическото слово става благодатна градина за посегателства. Да обсебиш Цицерон или Лукиан било като да откъснеш две ябълки от дървото на съседа.

В тази ситуация лека-полека изкристализира противопоставянето на свое и чуждо, в творчески, и което е по-важно – в морален план. През ХVІІ в. френският писател и философ Франсоа дьо ла Мот казва: "Да заимстваш от древните е все едно да направиш морски набег, но да обираш съвременниците е като да разбойничиш на голям път".

В плагиатство са обвинявани Шекспир, Дикенс, Молиер, Волтер, Монтен, Русо, Дидро, Стендал, Флобер, Зола и мнозина други гении на мисълта. Особен е случаят с Александър Дюма-баща. Той не плагиатствал само от втора и трета ръка пишещи, посягал на класици като Фридрих Шилер, Уолтър Скот и Франсоа дьо Шатобриан. Веднъж излязъл на дуел заради спорна литературна собственост.

Как е у нас?

През Възраждането книжовниците заимстват масово, съчиненията им излизат като "побългарявания", "подражания" и "компилации". Първият случай на регистрирано плагиатство е през 1875 г. Тогава Христо Ботев сочи, че Любен Каравелов е посегнал на Хайне. Поетът визира "Нова песен", поместена в сп. "Знание" на Дружеството за разпространение на полезни знания:

"Да промениш само заглавието на някое стихотворение и да изоставиш един или два куплета, защото си не можал да ги преведеш, то не ще да каже, че това стихотворение е плод на твоя талант. То е превод или подражание. Ние казваме това за ползата на "Дружеството", защото жената на Хайне е жива и е чифутка,* та твърде лесно може да улови кражбата и да глоби крадеца..."

След Освобождението продължава да е в сила правилото "Всичко ми принадлежи, щом не е доказано, че не ми принадлежи!"
Иван Вазов е опоскал Гогол в повестта "Митрофан и Дормидолски", твърди Захари Стоянов през 1882 г. "Аз с презрение се отнесох към това обвинение", спомня си набеденият. Същата година самият той става жертва на грозно плагиатство. Някой си Павел Лютов препечатва неговата стихосбирка "Пряпорец и гусла", букурещко издание от 1876 г. Пиратското копие е със заглавие "Народна и стара песнопойка".

Поетът е разгневен. Под негова диктовка пловдивският в. "Народний глас" разгласява: "Според както навярно се научаваме трудът на г. Вазов се препечатва сега без негово знание. Г. Лютов не само че не е искал позволението му, но дори е и махнал псевдонима Пейчин, под който тогава излезе книжката на г. Вазова. Това не стигало обаче и г. Лютов напечатал на корицата на книжката: препечатванието се забранява, като действителен ступанин на делото. Тая постъпка ни се вижда твърде недобросъвестна. Това е една чиста кражба на частна собственост, която се преследва и наказва от законите на всичките господарства."

През 1884 г. Никола Михайловски внася в парламента законопроект с идеята да оправи нещата. Константин Иречек хроникира: "Защитих законопроекта на Михайловски за литературната собственост, гдето са ограничени годините, през които авторът може да използва своя труд (50). Турците (от тях е взет) не са разбрали французкия текст; там не е дума за автора, ами за неговите heritiers (наследници). Приведох примери за годините от други държави."

Народното събрание не може да реши проблема, защото самото то е символ на плагиатството. На челото на сградата стои лозунгът "Съединението прави силата", откраднат от Белгийския парламент. В тази кражба е закодирана прокобата нашите депутати да са винаги разединени.

През 1912 г. гръмва скандал с Пейо Яворов. Телеграфопощенецът Стефан Иванов тръби наляво-надясно, че е ограбен. Неговата пиеса "Майка" била откопирана в "Когато гръм удари, как ехото заглъхва". Без да цитира имена, Антон Страшимиров изнася случая в пресата. Явров чете пиесата пред неколцина приятели, за да преценят дали е сгазил лука.

Драматургична е и разпрата между Елин Пелин и Йордан Йовков. На премиерата на "Боряна" Пелинко излиза от кожата си. Скача и вика на съседа по място Добри Немиров: "Хайде бе, тръгвай, не видиш ли, че "Гераците" са обрани напълно!"

През 1927 г. Елин Пелин е сред основателите на българската секция към ПЕН-клуба. Насрочено е тържество, обсъжда се каква да е програмата. Класикът от Шопско разказва: "Тъй като ПЕН-клуб е международна организация, едни предлагаха да се четат преводи от големи европейски писатели, други – от български автори, а аз предложих да се четат произведенията на наши плагиатори, тъй като в тях едновременно е застъпено и чуждото, и родното..."

Всички гласуват за нестандартното предложение, вдига ръка и Елисавета Багряна. Следната 1928 г. избухва скандал, че е обрала Ян Неруда. Нейната поема "Камбаните на Света София" и неговият разказ "Лоретанските камбани" си приличали като две капки вода, установяват наблюдателни критици. Сменено е само мястото на действието, като е нарушена историческата достоверност. В Нерудовия оригинал събитието е чумна епидемия в средновековна Прага. В копието на Багряна става дума за бедствена чума от времето на Сердика, когато "Св. София" е малка гробищна черква, а не внушителна базилика.

Оказва се, че творбата на Неруда е преведена у нас още през 1912 г. Багряна обаче твърди, че не познава този превод. Една вечер тя чула легендата на Неруда и впечатлена, решила да я преработи в стихове. "Постепенно, като живеех с нея и я работех, се вмъкваха малките отклонения: прологът, побългаряването, пренасянето на събитието в София, "народните тълкувания и вярвания", някои специфични на новата обстановка "черти", "местният колорит" и – следващото от тях постепенно променяне на заглавието", обяснява набедената крадла.

Елисавета Багряна подозира, че атаката срещу нея е дирижирана от Иван Радославов. Той е идеологът на българския символизъм и редактор на сп. "Хиперион", което разплита аферата. Всъщност Радославов разчиства сметки със сп. "Златорог", където пък е отпечатана поемата. Въпросът е кой да води хорото на нашенския литературен процес – златорожци или хиперионци.

В студията "Клеветата – една българска особеност" Владимир Свинтила изрежда онова, което пропускаме. Фейлетоните на Алеко Константинов пращали по пощата български студенти от Прага и Виена, той само ги "изправял". Яворов е автор на още една кражба, преписал "Заточеници" от Байрон.

Кирил Христов плячкосал италианската лирика, а Пенчо Славейков германската. Доказателство са "Фрина", "На острова на блажените" и епическата му песен за Бетовен. Немският романтик Лудвиг Уланд също бил жертва на нашенско плагиатство. Ограбил го Александър Балабанов с "Аз знам една лира край Охрида син".

Николай Лилиев пък намерил неиздадени стихове на Димитър Бояджиев и ги тиражирал като свои. "И затова вече не пише – няма какво повече да преписва", обяснявали творческата му немощ осведомените.

* Еврейка.