Сега, когато се случи историята с откриването на клуба „Цар Борис III“ в Охрид, валят предложения за нови названия

Познават ли хората оттатък границата родените в Македония личности, направили кариера в България

След историята в петък, когато в Охрид бе открит поредният клуб на българите в Северна Македония под името „Цар Борис III“, изведнъж на бял свят излязоха десетки предложения за названия, които биха били приети от местните хора оттатък границата. А и от наши, някои от които виждат в използването на името на цар Борис открита провокация на чувствителните души на граждани от нашата югозападна съседка. Може и да са прави, но в крайна сметка това си е решение на основателите на клуба в крайезерния град. Какво? Да не искате българската държава и нейните институции да контролира всяка инициатива на граждани, пък били те и от Северна Македония, за това как да наричат клуба си? Тези времена не минаха ли вече отдавна?

За политиците и институциите в Скопие очевидно не са минали. След като една парламентарна партия, макар и малка, но затова пък креслива, организира протест при откриването на клуба, щом дори и премиерът Димитър Ковачевски и външният министър Буяр Османи се изказаха публично против названието, какво да говорим за онези стотина човека в Охрид, които под държавното знаме на вече несъществуващата СФРЮ, хвърляха яйца срещу организаторите и учредителите на клуба. Познавам доста жители на Охрид и мога да кажа, че там „не са такива хора“. Някак си привнесен бе този протест, някак си неестествен на фона на иначе приятелското отношение в града към българите като цяло и по-специално към нашите туристи там, които първите години на откъсването на Република Македония от бивша Югославия спасяваха сезона на Охрид, живеещ и зависим напълно от туризма. Май журналистите бяха повече от протестиращите.

Сега чувам, че се готви откриването на пореден клуб на тамошните българи в Богданци, който щял да носи името на цар Фердинанд. Документите били пуснати по процедурния път, за да получат официално разрешение. Инициаторите имали съгласието на Симеон Сакскобурготски, който, както стана ясно, е благословил и охридския клуб и дал съгласие той да носи името на баща му. Сега става дума за дядо му, за когото местната историография не е толкова остра, както към царя Обединител. (Няма да скрия, че точно това - Обединител след името на цар Борис III предизвика острата реакция в Скопие. Там решиха, че акцентът върху определението е знак за териториална претенция от страна на България към Северна Македония. Няма никакво значение, че официална София нееднократно е обявявала, че я е признала първа в света тъкмо в сегашните u държавни граници).

Ще бъда крайно любопитен за аргументите, с които администрацията вероятно ще излезе, за да не регистрира новата инициатива на местните българи. Чудя се каква ли историческа вина ще бъде вменена на Фердинанд за евентуалния отказ.
Политическият елит край Вардар търси пътища да вкара в законодателството си проблема с раждането на подобни форми на проява на гражданското общество като клубовете, които българите там регистрират. И то по начин, който да позволи на администрацията и на институциите да контролират не само самата реализация на подобни идеи, но и техните имена. Въпреки че поне засега те не са толкова много, но в названията им в Скопие видяха заплаха за идентичността и истината за историята на държавата си. А и способ да легитимират бъдещото си отношение към българите, особено когато стана ясна подкрепата на държавата ни за тях чрез искането те да бъдат включени в Конституцията на Северна Македония. И така да участват в квотното разпределение на местата в администрацията, както досега се практикува с представителите на другите части от народи, вписани в Преамбюла на основния документ.

Да бъдем искрени - не може да се отрече, че в избора на названия, както на клуба в Битоля, така и сега в Охрид има известна доза провокация. Работил съм достатъчно дълго време в Скопие като кореспондент, а и от доста време се занимавам с тази тема, за да не знам колко е изострена чувствителността към всичко, което идва от изток. Някъде в социалните мрежи прочетох мнение, че каквото и име да сложат местните българи на своя клуб, дори най-неутралното, то няма да бъде прието и ще бъде отхвърлено.

Предлагат се къде-къде по-меки варианти, като това на Димитър Талев, например. Предложенията идват преди всичко от наша, българска страна и от хора, които може би искрено искат наистина българите оттатък границата да имат своите сдружения, но тяхната дейност и „фасада“ да са някак си по-усвоими от местните хора и власти. Да не ги дразним, да не засягаме чувствата им, да не хвърляме сянка върху двустранните ни отношения, абе, да се съобразяваме напълно с тях.
А на всички онези, които добронамерено предлагат Талев като някакъв вариант за название на евентуален следващ клуб, ще кажа, че колкото и да е странно, в родината на писателя са малцина онези, които са чували за него. Да не говорим, че не познават творчеството му. Специално съм правил проучване на тази тема. Тъкмо в дните на така наречената „Шарена революция“, която свали от власт режима на Никола Груевски, темата за Талев и правото на местни издатели да го издават по начин, който според негови наследници е манипулативен, беше пак станал остро актуален. Бях в Скопие по друг повод, но реших да проверя доколко Талев се знае. Обиколихме книжарниците в центъра на града, както и многобройните открити щандове за продажба на книги. В книжарницата „Табернакул“ на най-оживеното място в Скопие продавачът даже ни се разсърди: „Абе, ако знаете колко народ ми звъня от София да ме пита за този Талев? Сега и вие... Да не е някой първоборец, та толкова сте загрижени за него“. Уточнявам - за хората около Вардар „първоборец“ е нещо като нашите някогашни активни борци против фашизма и капитализма.

На централния площад имаше два открити щанда за книги. На единия, който бе разположен върху квадрата, означаващ, че там някога е била родната къща на Агнеса Гонца Бояджиу, после станала Майка Тереза, продавачът ни отговори, че не знае кой е този писател. А иначе се похвали, че повече от двадесет години се занимава с продажба на книги. На отсрещния щанд жената, която продаваше, се сети и ми предложи Талев, но само два тома от четирилогията за Македония в по-старо българско издание. После разбрах, че въпросната госпожа е първата съпруга на историка професор Зоран Тодоровски, дългогодишен шеф на местните архиви, който имаше много приятели и колеги в София, та може би заради това...

Преди две седмици по същата тема предложих в „Труд“ някой от следващите клубове на българите оттатък границата да се именува „Панде Ефтимов“. Все си мислех, че като местен човек с пречупен от властите в Титова Югославия живот, той е достатъчно известен. Какво беше учудването ми, че моят приятел и колега от Скопие, журналистът от ТВ „Сител“ Мариян Николовски не знае кой е Панде. Мариян не пропуска да дойде да отразява избори у нас, и сега беше на линия, та се видяхме. Ще взема да му пратя екземпляр на книгата „Досието „Галичица“ или прекършеният живот на Панде Ефтимов“ в издание на Македонския научен институт да прочете. Няма да му е излишно.