Роденият в Македония св. Никодим е духовен водач на прадедите ни по време на унгарската окупация на Видинското царство (1365-1369 г.)

Монахът българин се ползва с доверието на влашките владетели, а Мирчо Стари поставя името му пред онези на своите боляри

Отминалият 26 декември е ден на прочут преди векове книжовник, преводач, църковен дипломат, както бихме казали днес, „неформален лидер“ с авторитет и обществено влияние. Св. Никодим Тисмански, наричан още Вратненски, е един от най-забележителните представители на българското духовно и културно влияние в българския Северозапад и в земите на север от Дунав през XIV-XV век. Както и при други българи, особено когато при личности от Македония, за народностната принадлежност на „кир („господин“) поп Никодим“ са изказвани различни, често тенденциозни мнения... В Сърбия и Румъния доминира невярното, дори куриозно твърдение, че Никодим е „сърбин“, „грък“, „сърбо-грък“ или „гръко-сърбин“ (!), а дори и „син на влашко семейство“ от средновековна Сърбия или Византия. Разбира се, напоследък св. Никодим е наричан и „македонец“, ако отворим някоя книга или сайт от Скопие. Анализът на историческите извори показва, че свързаният с нашата духовна традиция и култура монах е българин от Македония, „просиял“ със своята вяра и дела във времето, когато историко-географската област е в пределите Сръбското царство на Стефан Душан (1331-1355).

Сведенията за св. Никодим Тисмански, пръснати в различни паметници, сочат като негово родно място стария български град Прилеп. Роден е нейде между 1310 и 1320 г., когато градът е в пределите на Византия. Ако се съди по прозвището „Гърчин“, дадено му в някои паметници, напълно възможно е да е произлизал от смесен брак. Подобно на своя събрат св. Ромил Видински, също с такова потекло, при българина от Прилеп няма и следа от „ромейско“/гръцко самосъзнание.

Появата на св. Никодим на историческата сцена е свързана с Хилендарския манастир на Света гора Атонска, където той постъпва в млада възраст. Тази обител, както е известно, е била под закрилата на сръбските владетели, но с преобладаващо присъствие на монаси българи - както от владените от Сърбия земи, така и от Византия, а и от самото Българско царство.

Факт е, че „любомъдрият мъж поп Никодим“ присъства отчетливо в житието на св. патриарх Ефрем, родом от „Търновската страна“, ръководил на два пъти Печката/Сръбската патриаршия в края на XIV в., „старец“ от същия манастир и събрат на св. Никодим. На Атон бъдещият светец получава блестящо образование и развива своите качества на преводач и книжовник. Не е случайно, че е наричан „философ“, „мъж, силен в книгите“, „най-силен в разума, словата и отговорите...“ на богословски въпроси. Известен е като отличен познавач на тогавашния гръцки език, което го прави перфектен преводач на богословски трудове, предадени на съвременния му български език. Благодарение не своите качества, св. Никодим заедно със св. Исай Серски, св. Ефрем и други атонски авторитети участва в преговорите между Печката и Константинополската патриаршия, предизвикани от раздора между двете църкви в периода 1346-1375 г. Кореспонденцията му със св. патриарх Евтимий Търновски, чиито реформаторски тежнения Никодим Тисмански споделя, свидетелстват за връзки с Търновската книжовна школа. Възможно е, макар и временно, македонският българин да е пребивавал в българска столица, което косвено може да се изведе и от по-сетнешните му пребиваване и дейност във Видинското царство и във Влашко. Това е напълно логично предвид династичните връзки на царете Иван Александър и Иван Срацимир с влашката династия Басараба.

Подобно на другите изявени исихасти, св. Никодим води твърде „подвижен“ монашески живот, а според доц. Бонка Даскалова има основания да се допусне, че е посещавал дори Италия. Нейде през петдесетте-шестдесетте години на ХIV в. Никодим отива във Видинското царство, може би поканен от цар Иван Срацимир. С неговата подкрепа създава Вратненския манастир в поречието на Тимок (близо до Неготин, днес на сръбска територия), а навярно и други обители. Такъв е случаят със старинната църква „Св. Параскева“ в с. Горни Лом, където преди много години е открит надпис за създаването на обител от св. Никодим с шестима монаси, дошли заедно с него от Света гора.

През 1365 г. крал Лайош (Людвик) Велики окупира Видинското царство. Цар Иван Срацимир е пленен и заточен със семейството си, а северозападната българска държавица е превърната в унгарски „банат“ (област). Когато унгарският крал посещава Видин, йеромонах Никодим влиза в остър личен спор с него, протестирайки срещу насилственото покатоличване на местните българи. Дори и в средата на XVII в. тисманските монаси са разказвали как създателят на техния манастир „... преминал през огъня заедно със своя дякон...“ в защита на православната вяра - детайл, в който доц. Бонка Даскалова вижда отглас от нестинарството в България през онази епоха. Твърдостта на монаха вдъхва сили на видинските българи, въпреки че изпитанието с огън или клада е момент в разказа, който може да е легендарен. Така или иначе, Никодим се проявява като духовен водач на видинските българи, поради което „... тяхната вяра в него беше голяма...“ По тази причина след спора с унгарския крал е прогонен, както бихме казали, експулсиран, от територията на окупираното Видинско царство. Намира убежище в пределите на съседно Влашко заедно с други избягали или прогонени българи, сред които е и тогавашният видински митрополит Данаил.

Като привърженик на манастирския живот и исихасткото учение, св. Никодим се заема с устройството на монашески обители в най-заплашените от настъплението на католицизма земи на отвъддунавското княжество. С придружаващите го видински монаси създава манастира „Водица“ (1372 г.), но скоро трябва да го напусне, тъй като унгарците окупират и тази област. Монахът българин се ползва с щедрата подкрепа на влашкия воевода Владислав I Влайку (1364-1377) - както при изграждането на „Водица“, така и на новата си обител „Тисмана“, разположена в Карпатите в горното течение на едноименната река. Манастирската църква е осветена през 1378 г., но окончателното завършване на манастира е през 1385 г.

През есента на с. г. районът на Водица се връща под властта на Влахия, а двата Никодимови манастира са обединени в общност. При своята дейност Никодим, останал в историята името на своя най-известен манастир „Тисмана“ (там се пази и неговият гроб), среща трудности, поради което търси подкрепата на патриарх Евтимий Търновски. Напътствията на Евтимий, запазени в две негови послания до Никодим, в които четем и въпросите на йеромонаха, дават възможност да се види по-ясно ролята на тисманския игумен за въвеждането на реформите на търновския патриарх в духовния и културен живот на младата влашка държава. Присъствието на Никодим Тисмански във Влашко и неговата дейност са ценени високо от тогавашните влашки владетели и тамошната църква. В грамотата на Мирчо Стари (1386-1418) за основаването на манастира „Козя“, издадена през 1389 г., името на „поп кир Никодим“ е поставено преди онези на най-видните влашки боляри!

Близки са отношенията на Никодим и с митрополит Антим (1370-1380), който също има кореспонденция с патриарх Евтимий.
Своята активна дейност св. Никодим Тисмански продължава до самата си смърт в 1406 г. Тази негова многостранна работа е поредното доказателство за силата на българските културни и духовни традиции на север от Дунав, по-конкретно във Влахия. Нека припомним, че в онази епоха именно манастирите са основните центрове не само на вярата, но и на образованието и културата. Уви, от творчеството на св. Никодим е запазена нищожна част, но преведеното от него на старобългарски език т. нар. Никодимово Евангелие в символичен план е приемано за първото произведение на влашката, в перспектива - и на румънската литература.