Съвместното заседание на правителствата на България и на Република Северна Македония е „дежа вю“

И това вече сме го виждали ­ съвместно заседание на правителствата на България и на Република Северна Македония като резултат от Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан на 1 август 2017 г. Първото от тях се проведе в края на ноември 2017 г. в родния град на тогавашния премиер на Република Македония - Зоран Заев.

Тогава написах в „Труд“, че самият факт на избора на домакинство на срещата вече означава твърде много, защото е знак за топло гостоприемство, демонстрирано от Заев. Помните, че като част от програмата бяха поднесени венци на паметника на президента Борис Трайковски, също от този край, Борисов ходи в един от двата чудесно поддържани манастира край Струмица, където целува ръката на владиката Наум, завършил богословие и направил докторантура у нас, впрочем.

Подписани бяха девет междуправителствени споразумения в областта на външната политика, инвестициите, енергетиката, отбраната, туризма, телекомуникациите, инфраструктурата и реакцията при бедствия, в това число и Меморандум за поевтиняване на роуминга между двете държави.

Настроението бе еуфорично, българските медии отразяваха на живо всеки ход на нашата делегация начело с Бойко Борисов, Зоран Заев бе в ефира на почти всяка наша телевизия, която бе поискала това и беше разбираем в изказа си, може би защото се стараеше да говори на местното „наречие“ на езиковата норма на страната си. Все пак това е Струмица...

Министри хвърляха дати за железопътното свързване между двете страни и за автомагистрала между Скопие и София, които дати бяха толкова далечни, че чак изглеждаха нереални. Роумингът, ах, роумингът щеше да падне на нивото на нормалното, което щеше да даде възможност на хората от двете страни да общуват по-често и по-дълго на цени, които няма да утежняват рязко семейния им бюджет. Май стана дума и за създаване на двустранни експертни работни групи по определена тематика от проблеми, което, ако не се лъжа, се разми бързо-бързо в чисто административното отношение на македонската страна - имало си ресорни министерства, те да контактуват помежду си. Всичко изглеждаше обещаващо, от подписването на Договора за добросъседство бяха изминали само някакви си четири месеца, през пролетта Борисов и Заев бяха поднесли цветя пред паметника на Самуил в София, пътят за нормализирането и доброто бъдеще на отношенията ни бе отворен. Ура!

Е, знаем как завърши всичко това. Много скоро отношенията между институциите на двете държави бяха сведени до личната връзка между Борисов и Заев, а от целия комплекс от двустранни документи, които бяха утвърдени в Струмица, единствено продължи да работи историко-образователната комисия между двете държави. И тъй като някак си не беше удобно да се критикуват премиерите за това, което си говорят и решават, цялата критика с нейната острота за липсата на конкретни резултати бе насочена и понесена от участниците в комисията. Е, и това бе част от „парадоксалната нормалност“ в отношенията ни със Скопие, за която някога писах в „Труд“.

А, какво стана с роуминга ли? Нищо не стана - цената на разговора през границата и сега продължава да бъде същата, както тогава, във времето на големите приказки и неизпълнените очаквания. По този повод напоследък се шегуваме с мои приятели оттатък границата, че ще е по-лесно да се чуем и разберем, ако се качим на най-високите сгради в двете столици и се провикнем силно. Ей го къде е Скопие, а и ще ни излезе по-евтино.

Днес в „Бояна“ ще се формират предвидените четири комисии по различните теми между двата кабинета. Участниците в тях вече са известни, а в подреждането им няма изненади. Ресорите са стиковани, хората са по местата си, а ако днес след съвместното заседание си разменят поне личните мобилни телефони, ще бъде голям успех. Защото винаги съм твърдял, че няма ли личен контакт, колегиалност и дори приятелство между институционализираните лица от двете страни на границата, никакво доверие не може да бъде възстановено и подържано. Да си знаят рождените дати и да си звънват да се поздравят по този повод. Не се надявам да си мисля, че биха могли да установят и приятелски връзки между семействата си, макар че подобен пример в историята на отношенията ни със Скопие има. И той даваше своите плодове.

Имам предвид близостта, установена между премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски и техните съпруги. Не говоря за вечерята на свещи някъде в Рим около 24 май, а за практическата полза от това приятелство. Само един пример - фондацията, която съпругата на Георгиевски - Снежана, създаде в Скопие, бе изцяло по примера и методиката на подобна фондация, която съпругата на Костов вече бе активирала у нас. Може би затова се стигна до подписването в София на Спогодбата от 22 февруари 1999 г. между Костов и Георгиевски, с която тогава бяха решени два фундаментални въпроса на двустранните ни отношения. Първо, бе намерена работеща формула по така наречения „езиков спор“ с позоваването на Конституцията на двете държави.

Изтъквам важността на това решение, защото бе създадена възможност за подписването на редица съществени двустранни договори и споразумения, които до този момент бяха блокирани заради спора. От неговото „възникване“ до регулирането му бе най-активният период в приватизацията в Република Македония, която тогавашният премиер Бранко Цървенковски „запази“ преднамерено само за бизнесмени от своя кръг. Българският бизнес така и не влезе по-активно в икономиката и търговията на съседната ни държава. Затова си има и наши, чисто български причини, но това е друга тема.

Казвал съм го и друг път - Иван Костов може да има трески за дялане, сигурно е правил много грешки, за които сега го критикуват и дори сатанизират. Сигурно е така. Но той бе единственият премиер на Република България, който беше толкова навътре в темата за отношенията със Скопие. И по време на бежанската криза през лятото на 1999 г., и по време на въоръжения конфликт през 2001 г., когато държавността на Република Македония бе поставена на карта. Тогава дойде Симеон Сакскобурготски и Костов си замина.

Втората важна договореност в Спогодбата от 1999 г. бе за третирането на така нареченото „македонско малцинство“ у нас. Този въпрос бе изчистен по начин, който бе толкова прецизен и ясен, че бе внесен в Договора от 1 август 2017 г. И ако нещо трябва да се прави оттук нататък, то е тази формулировка да се „надгражда“ (не понасям тази дума!), а не днес с нея да се играе в зависимост от контекста, в който се използва. Преди всичко от политическия елит в Скопие, който очевидно се почувства притеснен от искането на София за равноправно отношение към българите в Северна Македония, в това число и вписването им в Конституцията.

Затова не мога да скрия учудването си от думите на президента Стево Пендаровски, който в интервю по една местна телевизия в Скопие само час след като премиерът Кирил Петков бе отпътувал от там каза, че искането българите в Северна Македония да бъдат вписани в Конституцията й е намеса във вътрешните работи на държавата. Други работи ми говореше Пендаровски в интервюто, което взех от него за БНТ само минути след края на изборния ден, в който стана ясно, че ще бъде новият президент на Република Север на Македония.

Когато дойде в София, както вече съобщи, стига да мога, ще го попитам отново.