Още колко първи копки ще трябва да бъдат направени, за да стигне най-после железницата от Вардар до Витоша?

София и Скопие остават единствените две столици на съседни държави в Европа, които нямат пряка железопътна връзка помежду си

„Подгряване на вчерашния обяд“ е роман от покойния вече наш приятел и искрен българин от Скопие Миле Неделковски. Костадин Бонев направи по книгата чудесен филм, който преди двадесет години спечели голямата награда на фестивала във Варна „Златната роза“.

Романът на Миле има съвсем друг сюжет, който не е свързан с развитието на идеята за железопътна връзка с България. Но ми се струва, че „Подгряване на вчерашния обяд“ като заглавие съвсем точно характеризира състоянието на нещата около изграждането на жп връзка между Скопие и София. И аз наистина не знам още колко „първи копки“, или както оттатък границата наричат тази церемония „камен темелник“, ще трябва да бъдат направени, за да тръгне най-после първият влак от столицата на Северна Македония към България, или обратно.

Защото и железопътната връзка между Скопие и София в условията на суверенна и независима Република Македония, сега Северна, се превърна в инструмент на политическа злоупотреба от страна на властите край Вардар. Защо ли? Първата копка на линията към България бе направена на 12 октомври 1994 г., вторник, на специално подбраната площадка край село Гиновци, недалече от Крива паланка. Церемония, речи, обещания колкото искаш. Многобройна група журналисти бе дошла от София, а аз правех първите си репортажи за БНР като кореспондент в Скопие. Най-оптимистичен в изказването си бе тогавашният премиер на страната и лидер на социалдемократите Бранко Цървенковски. Неговата патетика стигна невероятни височини, очертавайки красивото бъдеще на жп връзката с България в рамките само на една година. „Ще мине само година и първият влак от Скопие ще влезе в гара София“, обеща Цървенковски. Звучеше прекалено хубаво, за да е вярно. И колко време мина оттогава насам, давате ли си сметка? Нито влак върви, нито пък и железен път има.

Но на Бранко това откриване му беше крайно необходимо. Само след две седмици след този вторник предстояха избори - парламентарни и преки президентски. Предстоеше трудна битка както за спечелване на мнозинство в парламента, така и за победа на кандидата на социалдемократите Киро Глигоров. Той вече бе държавен глава, но избран от Събранието. Сега му предстоеше пряк двубой с популярния театрален режисьор Любиша Георгиевски като кандидат на ВМРО-ДПМНЕ. Всеки глас беше важен. В това число и на онези, които все още имаха носталгия към България и правеха всичко за това новата държава в новите условия да се отвори повече към нас. Но такива хора гласуваха за ВМРО-ДПМНЕ, в която виждаха партията на промяната и реформата за отношенията към България. За Цървенковски бе важно тези гласове да бъдат издърпани. За целта бе нужна проява, която да бъде достатъчно атрактивна и впечатляваща, за да прехвърли симпатиите от едната политическа сила към другата.

И затова се роди идеята да бъде вкарана в предизборната кампания и мечтата на поколения хора край Вардар да пътуват с влак до София и обратно. Правителството на Цървенковски гласува едни 120 милиона долара за строежа, форсира старта на проекта без необходимата документация и реална оценка на стойността му. Важното бе да се създаде впечатление, че новата държава има намерение да се отвори към своите съседи и особено към България и да преодолее историческото изоставане в инфраструктурната комуникация със София. И хоп - първа копка, камен темелник, лопати с лентички по тях, възторжени репортажи и богат коктейл за всички от името на Положко-Кумановския владика Кирил в сараите на манастира „Йоан Осоговски“ над Крива паланка. Щом и Бог е с проекта, значи всичко е наред. Гласувайте за СДСМ!

Но не стана така. Глигоров спечели на първия тур, оставяйки подозрения за манипулиран и дори фалшифициран избор, които и до днес не са разсеяни. ВМРО-ДПМНЕ бойкотира втория тур на парламентарния вот и така социалдемократите получиха абсолютно мнозинство в Събранието. То се превърна в инструмент за гласуване по поръчка на премиера Цървенковски. Тогава започна и голямата приватизация в страната, която се превърна и в големия грабеж на богатството й. Цървенковски създаде материална основа на своята власт, която консумира и сега, когато вече уж се е оттеглил от активната политика. А линията все още не е готова.

Когато през есента на 1998 г. на власт дойде правителството на Любчо Георгиевски и неговата ВМРО-ДПМНЕ, стана ясно, че парите за изграждане на жп връзката ги няма. Направената ревизия установи, че от всички предвидени средства за проекта само една малка част е била вложена в строителството. Къде са другите милиони? Е, как къде - в предизборната кампания, с която Цървенковски спечели мнозинство и Киро Глигоров стана президент.

И ето, че сега отново е октомври, но годината е 2022 г. И пак правим първа копка и поставяме „камен темелник“, и то, както разбрах, на същото място от преди 28 години. И пак тържества, делегации, речи и каквото там се налага при такива обстоятелства. Само действащите лица са други и ситуацията в двустранните отношения е различна.

Както казва един от най-добрите познавачи у нас на железопътната политика на България към Македония доцент д-р Ангел Джонев: „Българският влак чака на граничната гара Гюешево да тръгне към Македония от 1910 година“. Хич не ми се иска да изрека и напиша логичното продължение на тази фраза, която гласи: „ще има още да чака“. Дано този път да не съм прав в скептицизма си.

Но другото ми е интересно - как така стана, че поредната копка съвпадна по време само с един ден разлика с откриването на онзи македонски клуб в Благоевград. Случайно съвпадение или преднамерено наслагване на прояви, в които едната да „покрие“ политически и медийно другата, неприятната. Защо пък да не предположим, че е тъкмо така? Шефът на железопътната инфраструктура в Северна Македония Хари Локвенец от месеци насам даваше пресконференции, в които посочваше края на октомври като дата за рестарт на строителството на линията към България. Сляп да си, глух да си, ще разбереш кога това ще стане. В събота двамата премиери Димитър Ковачевски и Гълъб Донев взаимно се уверяваха колко важно е между двете държави да има пряка железопътна връзка, сякаш ние не знаем това отдавна. И колко съществено като част от прословутия Коридор № 8 е трасето да бъде изградено и най-после да проработи. Ще кажеш, че всичко между нас с държавата, която първи признахме и на която помагахме във всички трудни моменти, е наред. И на следващия ден - хоп, скандалният случай с клуб „Никола Вапцаров“.

Това е тема, която очевидно още ще разнищваме. За мен обаче това бе поредният показателен пример за двойнствената позиция на двама високопоставени политици от Скопие. Премиерът Димитър Ковачевски и президентът Стево Пендаровски направиха несръчен, противоречив, значи, напълно неискрен опит да се разграничат от учредителите на клуба. В крайна сметка обаче Пендаровски прати дясната си ръка в Благоевград, докато Ковачевски още на следващия ден след поредната първа копка на жп линията се зарадва публично колко е хубаво, че македонците в България щели да имат свой културен клуб.

Кога тези дребни балкански тарикати са искрени, се питам?