Законът, който би следвало да свие до минимум домашното насилие, е важен. Важен е, защото много норми трябва бъдат въведени, за се допускат онези грозни и трагични сцени, на които обществото става свидетел - неспазване на ограничителни заповеди, безсилие на полицията пред насилието зад вратите на дома.

Предложенията, които четем са впечатляващи със своята изобретателност и наивност и недоказуемост в съда. Структурно насилие, вербално насилие в стил намек. Нещо от сорта “Знаеш, ли че леко си напълнял (а)!” може да се приеме като унижаващо личността нагрубяване и това да се третира като домашно насилие. Като се има предвид, че да убиеш човек на улицата, докато караш колата си пиян, минава с прокурорско споразумение и условна присъда, преценете колко защитен става един човек у дома си, където няма свидетели. Да не говорим, че това работи единствено и само за адвокатите, които ще се позлатят от подобни безсмислени дела.

В пушилката от безумие обаче винаги се крие и нещо по-сериозно. Това са онези норми в Истанбулската конвенция, които Конституционен съд, партии, църква, мюфтийство и народ отхвърлиха. Това е един опит да се въвежда законодателство под чужда диктовка и да се прескача волята на народа.