Идеята за по-рядко заседаващ парламент е високорискова за последствията върху българския конституционен модел

Дори най-лошият парламент е по-добър от безконтролната еднолична власт

Чух, че мандатоносителите от партия ИТН съвсем сериозно заявяват, че обществото щяло да разбере предложенията им за министри едва, когато ги внесели в НС. Трябва да е ясно обаче, че според Конституцията кандидатът за министър-председател, в случая Пламен Николов, е длъжен да внесе предложението за структура и състав на МС не в парламента, а при президента, който от своя страна ги предлага на НС.

Спазвайте конституционния ред! Има и решение на КС от 1992 г. по въпроса.

Чух обаче и друго, по-тревожно. В новоизбраното НС се обсъждат идеи, с които се смята, че ще рационализират парламентарната дейност. Като например - пленарните заседания да бъдат по-рядко, през седмица, а през останалото време да се работи в комисиите. Сигурен съм, че намеренията са добросъвестни. Няма съмнение също, че начинът, по който ще се привежда в изпълнение конституционната повеля, че парламентът е „постоянно действащ“, е предмет на регламентарната автономия на НС. Примери в демократичния свят има всякакви. Но в случая се пропуска нещо фундаментално важно, което прави идеята за по-рядко заседаващ парламент високорискова от гледище на дългосрочните последствия върху българския конституционен и политически модел. Колко често заседава НС, не е административен въпрос, нито може да се свежда до организацията на труда, работното време или заплатите. Това е въпрос от висше държавно естество. Въпрос на конституционна политика, т.е. какъв тип държава и общество моделираме чрез институционалния дизайн на висшите конституционни органи. Дали ще вграждаме в тях потенциал за повече еднолична власт и еднопартийно господство, или принципа „власт власт възпира“, съчетан с възможно по-пълноценно политическо представителство на разнородните социални интереси. В първия случай парламентът е просто ведомство, където едни експерти работят по законопроекти, а депутатите се събират от време на време да ги гласуват без да „губят“ време в много пленарни дискусии. Във втория, парламентът е не просто законодателно ведомство, а и политическият форум на нацията, където се сблъскват ценностите, идеологиите и интересите на различните части от обществото. И от този сблъсък, по пътя на диалога и търпимостта, се постига нужният обществен баланс и равновесие. Дори най-лошият парламент е по-добър от безконтролната еднолична власт.

Парламентаризмът и въобще демокрацията са триединство от дух, текст и практика. Духът са ценностите, фундаментите, нравите, традицията, чувството за историчност. Текстът - правилата, конституционният ред. А практиката - начинът, по който хората и институциите превъплъщават чрез делата си първите две. Ако липсва духът, обществото е в криза, а държавата - в опасност. Защото казано е още в Светото писание: буквата убива, а Духът животвори (2 Коринтяни 3:6). Духът на Конституцията от юли 1991 г., чиято 30-та годишнина отбелязахме неотдавна, изисква не просто фасадно парламентарно управление, а парламент, който освен да гласува законите, осъществява действен и системен парламентарен контрол върху правителството и е институционализираното пространство за разрешаване на политическите и ценностни противоречия и конфликти в обществото. Не е случайно хрумване на VII-то ВНС, че парламентът трябва да е постоянно действащ и да заседава всяка седмица, извън периодите на строго регламентираните ваканции. Това е така, защото в българското общество са имплантирани авторитарни рефлекси в продължение на няколко десетилетия – от авторитарния режим 1934-1944 г. до тоталитарния след това 1944-1989 г.

Противоотровата е постоянно действащ парламент, където има опозиция, която от висотата на парламентарната трибуна може да брани демокрацията от всяко самозабравило се мнозинство. Парламент, който е „къща от стъкло“, в която под прожекторите на общественото мнение ежедневно се обсъждат големите въпроси, които стоят пред нацията, а изпълнителната власт се отчита. Парламентарните комисии не могат да заместват пленарните заседания. Те са само спомагателни органи, а не самият парламент. Не е вярно клишето „истинската работа на депутати е в комисиите“. Точно обратното - истинската им работа е в пленарната зала, ако си разбират от работата. Ако целта е наистина да се подобри парламентарната дейност и да се преодоляват олигархичните тенденции, то промените трябва да са в съвсем друга посока. 

Първо, да се засили парламентарният контрол. Това е особено важно с оглед на конкретната конфигурация, която е силно фрагментирана, а евентуално правителство ще се опира не на монолитно партийно или коалиционно мнозинство, а на плаващите пясъци на конюнктурни, тематични и ситуативни мнозинства. През 2008-2009 г. в експертно качество бях сред инициаторите да се въведе т.нар. „блиц контрол“ над правителството – бърза допълнителна писта, по която всяка седмица депутатите да могат да задават устни въпроси по актуални и неотложни теми към министрите в самото заседание и без предварителна подготовка за разлика от по-тромавата и разтеглена във времето процедура на традиционния петъчен парламентарен контрол. Въведоха го, но после, с усилването на премиерската доминация, скрепена от безгласното мнозинство на ГЕРБ, го отмениха, за да гарантират комфорта на правителството. В кратко просъществувалия предходен парламент върнаха някаква форма на такъв „блиц контрол“, но напълно неефективна, защото предвижда уж бързият контрол да е само един път месечно. Добре е сега тази грешка да се коригира.

Второ, да се въведат най-сетне правила, които ефективно забраняват на депутатите да осъществяват лобистка дейност и да се извадят на светло частните лобистките интереси, които търсят законодателна подкрепа. Като първопроходец на тази идея, в качеството си на народен представител в 39-ото НС внесох през 2001 г. такъв законопроект, който разработих като адаптиран към българските реалности вариант на съответния американски закон. Целта беше да се даде старт на обществена дискусия по темата, без илюзии, че партийните върхушки са узрели за приемането на такъв закон. После Дилов-син го преписа почти буквално в следващ мандат, но и това потъна. Междувременно, Европейската комисия прие правила в тази посока и поиска България да приеме закон за лобизма. В отговор се създаде междуведомствена работна група по време на кабинета „Станишев“, с участието на „Трансперънси интернешънъл“ и други НПО, която координирах – изработихме друг проект, основан на европейските достижения по темата към онзи момент. И това потъна. Не е ли време тъкмо сега, когато се говори за радикална промяна в антикорупционната политика, да се приеме такъв закон? Още повече, че Брюксел отново и с основание настоява за това.

И, трето, далеч по-подробно трябва да се разработят правилата за прозрачност на разходите на НС и депутатите, както и забраната за дейности, които са несъвместими с депутатския мандат. 

Въобще, подобрявайте, а не осакатявайте парламентаризма, дами и господа! Всичко останало е от Лукавия, пардон – от олигархията.