Книгата на Велико Попов е свидетелство за психологическата атмосфера в средите на революционната емиграция през 1868-1870 г.

Авторът посвещава „песен“ на загиналия за свободата Стефан Мешов, участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата

В навечерието на 20 април, денят, в който отбелязваме годишнината от Априлското въстание (1876 г.), нека хвърлим поглед към психологическата атмосфера в средите на революционната емиграция няколко години по-рано. Интересна илюстрация за нейните патриотични чувства и стремежи е една забравена поема на Велико Попов (1850-1926), близък приятел на Христо Ботев. Заслужава си да припомним този амбициозен, макар и слаб от литературна гледна точка поетичен опит - „Счастлива среща (Съвременна горско-хъшовска спев). Наредил за милите си братия хъшове В. А. Попов. Букурещ. В печатницата на Б. Н. Радулеску, 1870, 77 стр.“ Книгата се пази в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. През 2023 г., благодарение на доц. Красимира Александрова, беше дигитализирана и вече е достъпна за широката публика в сайта на библиотеката.

Велико (Величко) Попов е роден на 25 декември 1850 г. в Русе. Едва петнайсетгодишен е принуден да емигрира в Румъния, като през годините живее в Букурещ, Галац и Гюргево. Въпреки младата си възраст, участва в подготовката на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1867-а, както и на Хаджи Димитър и Стефан Караджата на следващата 1868 г. Неизвестно защо не влиза в техните редове, но се включва във Втората българска легия в Белград през 1867-1868 г. След разформироването на Легията от сръбските власти се завръща в Румъния. В периода 1870-1874 г. Попов е учител в българското училище в Галац. Сътрудничи с дописки и стихотворения на вестниците „Дунавска зора“, „Свобода“, „Независимост“, както и на Ботевия „Дума на българските емигранти“. С Ботев го свързва близко приятелство и идейна близост, включително при контактите с руската и полската революционна емиграция. В своята емблематична книга „Христо Ботйов - опит за биография“ (1888 г.) Захарий Стоянов се позовава на спомените на Велико Попов за този период от живота на великия наш поет и революционер. Именно Попов запазва телеграмата, изпратена от Ботев и неговите съмишленици до Парижката комуна. И все пак, редно е да отбележим, че през 1924 г. старият поборник е в основата на прословутото „Символ-верую на българската комуна“. В същност става дума за мистификация, в която са използвани думи и изрази, напомнящи стила на Христо Ботев. Появата u е свързана и с известния партиен функционер Георги Бакалов, под чието влияние мнимата Ботева творба се превръща в оръжие на комунистическата пропаганда.

Велико Попов участва активно в дейността на БРЦК, а през 1872 г. е хвърлен в затвора във Фокшан, където за три месеца е задържан и самият Ботев. През 1874/1875 г. за кратко следва медицина в Букурещ, а на следващата година се включва в подготовката на Ботевата чета. По неизвестни причини не се включва в нея, но по време на Руско-турската Освободителна война (1877-1878) е доброволец в 6-а дружина на Българското опълчение. След Освобождението се завръща в България и работи като прокурор, съдия и адвокат в Ловеч, Севлиево и Хасково. Участва в подготовката на Съединението на Източна Румелия и княжество България, а през 1892-1894 г. е депутат от партията на Стефан Стамболов в VII-то Обикновено народно събрание. Оставайки отявлен идеалист, Велико Попов не приема новите политически нрави и скоро се оттегля от активна обществена дейност. От 1905 г. е учител в Стара Загора, където умира на 28 декември 1926 г.

Стихосбирката на Велико Попов е написана под силното влияние на знаменития „Горски пътник“ на Георги Раковски, като съдържа и редица цитати от текста на патриарха на българската национална революция. Авторът явно е повлиян и от тогавашната сръбска поезия - това личи от присъствието на някои сърбизми в поемата, които спокойно е можело да бъдат избегнати, вкл. думата „спев“ в самото u заглавие. Макар да е отпечатана през април или май 1870 г., сериозната като обем стихотворна творба на Велико Попов е започната през юли 1868-а и, както изглежда, е написана през следващата 1869 г.

Водещи в поетичния текст са ярките патриотичните чувства на автора, болката му за поробеното Отечество и страданията на обикновения народ, прокрадва се и носталгията на един „хъш“ по родния край. Главният герой, в който са вложени и автобиографични черти, не може да търпи повече турската тирания. Младият българин поема към Стара планина, търсейки да се присъедини към една голяма чета, която вече е в Балкана и се готви за предстоящото въстание. В крайна сметка, героят открива своите събратя, а скоро към тях се присъединява още една дружина. Силите нарастват, а боевете с поробителя вдъхват вяра на храбрите юнаци в бъдещата победа. Така или иначе, несръчните стихове на Велико Попов отразяват вярно атмосферата в средите на емиграцията през 1869 и 1870 г. Нека припомним, че при първите си две обиколки през 1868 и 1869 г. Васил Левски е имал за задача да проучи нагласите за скорошно въстание в България, както и да установи дали са верни слуховете, според които войводата Хаджи Димитър с оцелели свои четници се укрива нейде в Стара планина или Рила. Поемата на Велико Попов отразява очакванията на „хъшовете“ за скорошно въстание, преодолени благодарение на Левски и неговите съратници през следващите две години. Новият път на българската революция води до създаването на Вътрешната революционна организация, а в крайна сметка и към Априлското въстание през 1876 г.

Въпреки влиянието на Раковски, в книжката на Велико Попов има някои оригинални моменти. Един от тях е „песента“, посветена на неговия съгражданин Стефан Билчев Мешов (1840-1868), известен и с прякора „Попа“ поради дългата си брада. Мешов е участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. По думите на автора: 

„Чютний град днес и шюмний Русчук /.../ -
храбър юнак пълен със смелост,
Стефан Мешо роден е тук /.../
За народност да мре скоро се решава /.../,
Стефан Караджа сам му известява,
тая му радост сам обявява:
„Храбра дружина тук са събира...“ 

Стефан Мешов се включва в обединената чета на Хаджи Димитър и Караджата заедно с Ангел Обретенов, Димитър Желев и други свои приятели. Висок на ръст и физически силен, той се сражава смело, поваляйки със сабята си мнозина от враговете, но пада убит в неравния бой. Главата му, набита на кол, е разнасяна демонстративно по улиците на Русе... Велико Попов завършва с думите:

„Вечна ти памят, юноше бодрий,
поборниче силен, герой народний,
подвиги ща ти потомци славят,
с венци нетленни ще ги украсяват...

Подвигът на Хаджи Димитър, Стефан Караджата и техните другари вълнува силно тогавашните българи. Паметните събития от лятото на 1868 г. имат ярко отражение в поезията и публицистиката на Христо Ботев, а и в други свидетелства от онези години. Още нещо, в началото на „Счастлива среща“ Велико Попов поставя следното посвещение: „Тая книжка ся издава за спомен на Христа Иванов, родом от Карлово, който преди един месец почина в Букурещ. Христо беше един от българските беглеци, които са побегнале из Турско в Ромъния, за да търсят мир и свобода“.

Христо Иванов Кунчев (1844-1870) е по-големият от двамата братя на Васил Левски (най-малък е Петър), с когото Велико Попов се е познавал още от времето на Втората българска легия в Белград. Христо не е приет в легията поради здравословното си състояние, но остава в сръбската столица, а след това заедно с Левски участва в живота на революционната емиграция в Румъния. Според Захарий Стоянов „Христо Карловеца“ живее заедно Ботев в известната „вятърничева воденица“ в Букурещ след като Левски потегля за своята първа обиколка „в Българско“ през декември 1868 г. Христо умира от туберкулоза на 9 април 1870 г., което е отбелязано от Левски в неговото тефтерче. Така или иначе, Велико Попов ни предоставя едно, наистина косвено, но важно свидетелство за приятелството между Васил Левски и Христо Ботев.