Когато двама утвърдени поети си партнират в духовната аура на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, това е възвеличаване на сакралността на словото, а не лична изява. Съюзът на българските писатели и издателство „Захарий Стоянов” организират този празник за столичните почитатели на поезията на 21 ноември от 18.00 ч. в централното фоайе на библиотеката. Обявената двойна премиера на новоизлезли стихосбирки на двамата автори ще се превърне в своеобразен поетичен спектакъл, гарниран с кратки критически интермедии от литературния критик проф. Георги Цанков. И разбира се, следват наздравиците, когато Иван Гранитски традиционно обявява „Да живее България!”.

Какво да очаква публиката?

„Акварел” на Иван Гранитски е естетски продукт: книга, която съчетава класически осемстишия с оригинални акварели на проф. Ивайло Мирчев. Авторът е загърбил постмодерните експерименти, които присъстваха в последните му книги, и се е отдал на пантеистично съзерцание в стила на Лилиев. Очевидно тази темпорална и визуална експликация е вдъхновена от пейзажите и фреските на Ивайло Мирчев, хармонизирайки настроенията на двамата творци.
В друга, определено философска тоналност и национално-портретна графичност е издържана книгата на Боян Ангелов „П(р)освещения”. Тя е разделена на три части: „Къща музей”, „Прилики” и „Съзиждане”. Всъщност и трите части са пронизани от обща концепция: посвещения чрез поетическо обговаряне на делото на видни фигури от българската култура и история или чрез препратки към творчеството на класици на българската литература, философи, исторически фигури и съвременни писатели. Когато читателят разгърне тази книга, ще види в огромно огледало как историята се повтаря и нейният вик към днешните управници е безпощаден.
 
Из „Акварел”

ИВАН ГРАНИТСКИ

XXI

Свирепа зима се проточи
виелиците нямат край
Омърлушен вятърът ридай
дни се нижат – многоточия

Сякаш времето е спряло
сурово безнадеждно и унило
Вкочанено от безсилие
вие куче освирепяло

Из „Просвещения”

БОЯН АНГЕЛОВ

ПРИЛИКИ
Пътят, който е полуначало.
Къщата, в която не живях...
Всичко в мене се е насъбрало,
струпано
под мълчалива прах.
Истината се оттегли в блато
и ми заприлича на косач,
тръгнал да коси сега, когато
сухите треви
се гърчат в здрач.
Здрачът е последното стъпало
и ми заприлича на монах,
стигнал до кандилото, огряло
къщата,
в която не живях.