Хиляди поети от древността до днес са рисували Самотата – гола, млада, болна, пияна, страстна, отмъстителна... Но само поетът Ивайло Диманов успя да я съблазни да се отбие в неговия бар, да загаси осветлението и да я покани на онзи безкраен танц, в който всичко е възможно. Защото той е отдаден на танца в поезията, а „всяка нова любов / е едно ненаписано стихотворение, / което душата ми срича, /душа на дете. Всяка поредна раздяла / е цял свитък поезия, / която едва ли някой / ще прочете”.

По традиция на 6 март, на връх рождения си ден, вече няколко години Ивайло Диманов представя нова стихосбирка – дори и в сезона на вирусите оптимизмът му е неизчерпаем.

„Въпреки всички опасности, които ни дебнат отвсякъде, вие сте тук, на премиерата на моята нова книга „Танцувай с мен, Самота!” – започна изповедта си Ивайло Диманов пред близо 200 свои почитатели, препълнили клуб „Журналист”.

„Книгата носи меланхолично заглавие, но то не е случайно. Самотата е най-вярната муза на твореца. Всеки един от вас би си признал това. Докато пътува по пътя към съвършенството, всеки творец благодари на Самотата... Моята 12-а поред книжка е посветена на майка ми” – каза поетът преди началото на продължилия два часа рецитал, в който той беше автор, бард, актьор.

Стиховете звучаха в съпровод на цитра в изпълнение на Михаил Шишков. За да поздравят рожденика, в премиерата на новата книга се включиха изпълнителите Нели Рангелова, Асен Масларски, Роси Рос, Краси Манка. В краткото си приветствие поетът Георги Константинов в типичния си автоироничен стил разказа няколко анекдота, обобщавайки: „Ивайло е един щастлив човек, пише хубави стихове, рецитира ги добре, дори фалшиво не пее, а даже много добре...”.

Когато един поет е намерил своя авторски почерк, усъвършенствал го е през годините и го е наложил търпеливо като запазена марка на своята личност, няма как да не постигне популярност. Всяка изстрадана книга прибавя още бръчки към душата на своя създател.

Стиховете на Ивайло Диманов излъчват сгряваща тъга, пречистваща светлина, иреална съпротива спрямо злото, те са медиум към всебитието, защото разказват с естествения словоред на говора мигове от счупеното огледало на единствената възможна свобода – Самотата. Езикът без емоция е мъртва плът, само синтезът от антибаналност и пречистващо саморазголване гарантира на автора достигане директно в подсъзнанието на читателя и отпечатване на думите в активната му памет.

Поезията на Ивайло Диманов е изключително популярна у нас и сред ценителите на бардовото изкуство в чужбина. През последните десетина години неговите музикално-поетични рецитали в Канада, САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Италия, Австрия, Белгия, Сърбия, Румъния, Словакия и Гърция привлякоха широка аудитория от българи и чужденци. Той е имал шанса да пее заедно с Булат Окуджава, с Албано и Ромина. Под негово ръководство вече две години клуб „Журналист” в София е общност, свободна зона за изява на български и световни таланти.

Из „Танцувай с мен, Самота!”

Ивайло Диманов

Самота

Дъжд плющи по паважа...

Реквием за несретна душа.

Като няма кому да разкажа,

да разкажа на теб, самота?

Маха за сбогом от кея

и си тръгва от мен любовта.

Като няма с кого да живея,

ще живея със теб, самота...

Кой ще ме пусне във Рая?

Скитам без цел по света.

Като няма с кого да мечтая,

ще мечтая със теб, самота.

Пълня две чаши със узо,

Нова година танцува в снега...

Като няма с кого да празнувам,

ще празнувам със теб, самота.