За идеолозите на Black Lives Matter д-р Мартин Лутер Кинг е „предател на черната раса“, дори „фашист“

Идеята, че има „бяла привилегия“ е расистка - обявява всички бели хора за „виновни“, защото са бели

Бруталното полицейско убийство на Джордж Флойд в Минеаполис предизвика протести в САЩ. Те започнаха като мирни, но бързо бяха преформатирани в бандитизъм и мародерство от екстремисти, поощрявани от прогресивисти и либерали. Както стана и в други случаи през годините, сред които в масовото съзнание от нашата страна на океана са се запечатили бунтовете в Лос Анджелис през април-май 2015 г. срещу оправдаването на полицейските насилници на Родни Кинг, както и тези през 2015 г. срещу убийството на чернокожия младеж Фреди Грей в Балтимор. Бунтовете през 1992 г. бяха няколко месеца преди президентските избори. Тогава действащият президент Джордж Буш-баща загуби от демократа Бил Клинтън след масирана кампания, обясняваща бунтовете с „расизма“, провокиран от Белия дом. През 2015 г. същите кръгове обаче не виняха Белия дом, защото президент беше демократът Барак Обама.

Фронтмени на насилието днес са групировките Antifa и Black Lives Matter - крайно леви и свързвани политически и финансово с радикалните крила на опозиционната Демократическа партия и одиозния милиардер Джордж Сорос. Техните активисти предприеха и серия от расистки акции срещу белите. Гледахме видеорепортажи, в които възрастни бели жени бяха принуждавани от черни „протестиращи“ да коленичат и да се извиняват за „бялата привилегия“, а бели либерални младежи с чупливо-невежествения светоглед на „снежинки“, да се навеждат с удоволствие и да целуват обувките на черни „жертви“.

Ляво-либералният наратив, който кресливо се опитва да доминира в Америка, се папагалства в Европа и у нас. Според него, САЩ има системен проблем с расизъм в полицията, от който страда афро-американското малцинство, което е ощетено от робството, а бунтовете му са провокирани от расовата дискриминация и социалното неравенство. Това е дълбоко неверен и опростенчески поглед.

Причините са политико-идеологически. И са прикритие за грешна политика и лошо управление на прогресивисти и либерали.

Първо, няма бунт на „черните общности“. Целокупното афро-американско малцинство не живее със съзнанието на „потиснато от бялата привилегия“. Това е идеологията на едно малцинство в малцинството - ляво-радикални и екстремистки групи, които нямат подкрепа от мнозинството в самата общност. Към тях се присламчват всякакви прогресивисти и либерали. Споделената им идеологическа рамка е „политиката на идентичностите“, която игнорира класовата диференциация и фетишизира расовата и полова идентичност. В техния дискурс обществото е фрагментирано и атомизирано на десетки идентичности, чиято основна житейска и политическа задача е да воюват с онези мними или реални фактори, които според тях потискат идентичността им. Така обществото се отклонява от реалните проблеми на нацията и икономиката и се тласка в една какофония от идентичностни войни - на радикалните феминистки срещу мъжете, на трансджендърите срещу „потисничеството на полавата бинарност“, на черните срещу „бялата привилегия“ и пр.

Второ, идеологията и исканията на Black Lives Matter нямат нищо общо с голямата кауза за граждански права и равенство, олицетворена от д-р Мартин Лутър Кинг. Колкото и парадоксално да прозвучи на недостатъчно познаващите темата зрители и читатели на ляво-либерални рупори, като CNN и New York Times, и дежурно препечатващите ги европейски медии, за идеолозите на Black Lives Matter д-р Кинг е „предател на черната раса“. В свои изявления дори го определят като „фашист“. Знаете ли защо? Защото Мартин Лутър Кинг се бореше - спомнете си легендарната му реч „Имам една мечта“ - за един свят, в който цвета на кожата няма да има значение, защото всички ще са равни по достойнство и права. А политиката на идентичностите приема това като „расова слепота“ и зове за война с „белите потисници“.

Трето, самата идея, че има „бяла привилегия“ е расистка по своята същност. Тя обявява на общо основание всички бели хора за „виновни“, защото са бели. Приковава ги на позорния стълб и заради периода на робството. Без оглед на обективния факт, че дори и по време на робството - тази отвратителна социална практика, пренесена в Новия свят - робовладелци са били едва една четвърт от бялото население на Южните щати, и че е имало многобройно движение на белите за премахване на робството. И най-вече - че огромната част от днешното бяло население на САЩ няма нищо общо с онова време, защото са потомци на имигранти от двете големи имиграционни вълни в САЩ през XIX век и после след 1960 г. Същото се отнася и до немалка част от днешното афро-американско население.

Четвърто, драматичните твърдения на либерални анализатори от всякакъв калибър, че полицейското насилие в САЩ било расово обусловено, са неверни. Според данните от преброяването на населението в САЩ през 2015 г. чернокожите съставляват 13,3% от американците, а белите са 77,1%. Тоест, афроамериканците са малко повече от една десета от населението. По данни на ФБР, за десетилетието 2008-2019 г., общият брой на насилствените престъпления в САЩ (убийства, грабежи, телесни повреди) е 2 996 774 (почти 3 милиона!). От тях най-много - 1 696 720 - са извършени от чернокожи. След тях са белите с извършени 1 646 918. В същото време, от общия брой на полицейските убийства 24% са на чернокожи, а повече от две трети от жертвите са бели. При тези данни да се твърди, че най-много са полицейските убийства срещу черни, защото са непропорционални на афро-американското население, и че това сочело „расистки уклон“, е несъстоятелно. Защото не отчита факта, че броят на чернокожите извършители на престъпления е най-голям и много по-непропорционален спрямо броя на чернокожото население.

И тук идваме до същинския политически проблем - кой носи отговорност за полицейското насилие. Отговорът е еднозначен - полицията е подчинена на местната и щатската власт, а не на Белия дом. Няма такъв проблем с ФБР, което е на федерално подчинение. Ако се вгледаме в географията на бунтовете, ще видим, че те са най-радикални и насилствени там, където от дълги години управляват либерали и прогресивисти. Самият Минеаполис е типичен пример - от 13-членния градски съвет, 12 съветници са демократи и 1 е „зелен“. Няма консерватори, няма републиканци. Кметът е демократ. Така е и в Ню Йорк, в Лос Анджелис, Сиатъл, Портлънд и Вашингтон, където станахме свидетели на бандитизъм и мародерство по улиците. От 8-те града, където полицейското насилие надхвърля средното за страната, 5 са управлявани и доминирани от либерали и прогресисти - Рино (Невада), Санта Ана и Анахейм (в богаташкото Ориндж каунти в Калифорния), Сейнт Луис (Мисури) и Медисън (Уисконсин). А останалите 3 са управлявани от републиканците, но там афро-американското население е твърде малко - в Скотсдейл (Аризона), където черните са само 1,8%, в Хиалея (Флорида), наричан „четвъртия по консервативност град в САЩ“, където почти 80% от населението са кубински американци, и Оклахома сити с 15% афро-американци.

Дори само тези данни (а задълбоченото проучване на темата показва още много!) сочат, че става дума преди всичко за политически и идеологически разлом, а не за расов и социален. Бунтуват се бедните слоеве от афро-американската общност, съсредоточени в т. нар. inner cities“ (градските центрове) в градове, управлявани от демократите, с които споделят обща идеология. Не се бунтува чернокожата средна класа, живееща в предградията, управлявани предимно от републиканци. Част от причините за положението в inner cities е погрешната социална политика на демократите, които ги управляват. Политика, която не решава жилищния проблем, не създава работни места, а разчита само на социални помощи, разрешава наркотиците и раздава игли на наркозависимите, вместо да се бори с това явление.

В изборната година, прогресивисти и либерали се опитват да яхнат трагедията на Флойд, в опит да осуетят преизбирането на президента Тръмп. „Политиката, а не расизма, глупако“, ако перифразираме Клинтън.